Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Застанах нащрек, когато наближих къщата на Ачинели. Намираше се на тиха улица с три ленти на име „Хилдейл Лейн“. Ако Хилгър беше решил да ме пресрещне там, щеше да го направи в пространството около дома. Но улицата беше наистина много тиха. Минах покрай алеята на Ачинели и надникнах с любопитство към дома му.

Това беше една от най-скромните къщи в градчето, но въпреки това си беше палат, откъдето и да го погледнеш: масивна постройка в романски стил от сив камък, разположена на сто метра от шосето. Поддържана морава с малки хълмчета, покрита в този ден със слана. Алеята с форма на полукръг минаваше точно през средата й. Стари дървета и лехи с цветя, които в момента бяха празни, ако не брояхме няколкото многогодишни растения, клюмнали тъжно в замръзналата кал. Цялото място внушаваше спокойствие, небрежна увереност в правотата на естествения ред, пари и статус, недосегаеми за превратностите на външния свят.

До къщата бе прилепен гараж за две коли, изграден от същия материал като основната постройка. В средата на алеята точно пред къщата имаше каменна порта с навес, а под него — черен мерцедес S-класа, производство 2007 година. Начинът, по който беше паркиран, не ми даваше възможност да видя регистрационната му табела, но най-вероятно беше неговият. Дали някой се връщаше, или излизаше? Или те обичайно така си паркираха автомобила? Не, по прозорците нямаше скреж, значи не е стоял там цяла нощ. Някой току-що е пристигнал, за да свърши някаква дребна работа, може би е напазарувал и е паркирал колата пред къщата, за да внесе покупките вътре.

Точно тогава предната врата се отвори и видях Ачинели. Кучият му син. Отпуснах спирачката и оставих беемвето да върви по инерция напред. Но не и преди да видя какво носи: стикове за голф.

Той не погледна към улицата и не мисля, че ме забеляза. Дори и да беше ме видял, се съмнявах, че лъскавото беемве ще му направи впечатление. Продължих да карам, като обмислях и претеглях всички възможности. Не бях очаквал толкова бързо да се появи шанс за действие — планът ми беше просто да мина от там, да се запозная с квартала, — но това развитие на нещата изглеждаше прекалено благоприятно, за да го подмина.

Стиковете за голф предполагаха излизане сред полята, а и дрехите, които носеше… Отначало не им обърнах внимание, но после видях, че е с шушляково яке в черно и сиво с цип, закопчан догоре. „Екипировка“, както обичаха да наричат тези дрехи играчите на голф, но ставаше въпрос просто за спортен екип за студено време. Да. Отиваше към игрището.

Мамка му, адресът на клуба му ми беше изскочил от ума. Ако го помнех, можех да го изпреваря, тази тактика е за предпочитане пред следенето. „Вилидж Клъб“, така се наричаше, но къде беше? Карах по „Хилдейл“, след това завих надясно по „Мидъл Нек“, върнах се по пътя, по който бях дошъл. През цялото време търсех местни интересни точки в навигационната система. Кънтри клуб, кънтри клуб, хайде де… Не можех да го намеря. Добре, майната му, преминавам към план Б.

Стигнах до разклона и спрях. Ако Ачинели мине по този път, ще го пусна покрай мен и след това ще го проследя. Няколко минути с лъскаво беемве зад себе си, особено ако отива към голф игрището на Сандс Пойнт, както очаквах, не биха го притеснили. А ако мине по другия път, по „Мидъл Нек“, ще обърна и ще го последвам в другата посока.

Обзе ме внезапна параноя: ами ако човекът на Хилгър, за когото толкова внимавах, се окажеше Ачинели? Може би се познават от войната. Може би Ачинели му дължи услуга. Хилгър му обяснява кога горе-долу да ме очаква, Ачинели наблюдава пътя от къщата с готова отпред кола, вижда ме, излиза, като се прави, че не ме е забелязал, нарамил чанта със стикове за голф, които всъщност се оказват пушка 12-ти калибър, заредена с огромни патрони.

Огледах района. Черен джип лексус идваше към мен по „Мидъл Нек“ и под лъжичката ми започна да потреперва. Натиснах спирачката с левия си крак, а десния поставих върху газта в готовност да го настъпя до ламарината, ако джипът намали, увеличи скоростта или понечи да завие. Но нищо подобно не се случи. Когато се приближи, видях, че вътре се возеше възрастна двойка. По дяволите, вероятно отиваха на църква.

Оставих лексусът да ме подмине и погледнах огледалото за обратно виждане. Видях мерцедеса да излиза от „Хилдейл“ и да завива наляво по „Мидъл Нек“, т.е. да се отдалечава от мен. В първия миг заради прекаленото пренавиване се изненадах, че не се приближава. След това си дадох сметка, че се държа абсурдно. Щеше ли Ачинели да гръмне човек от собствената си кола на метри от дома си за десет милиона долара пред ужасените погледи на стъписаните си съседи? Не. Хилгър може и да се опитва да ми устрои капан, но не би го направил по този начин.