Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Манхатън ме накара да се сетя за Мидори, която живееше в Гринич Вилидж със сина ни, Коичиро. Сега трябваше да е… на две и половина години. Бях го виждал само веднъж миналата година, но след предателството на Мидори ми стана ясно, че е невъзможно двамата да останат в живота ми. Пълният разрив беше най-доброто решение за всички ни, дори и за Коичиро, колкото и да ми беше тъжно да го призная. Разбира се, че мислех за него, особено късно вечер, когато не можех да заспя. Сещах се как изглеждаше и какво изпитах единствения път, когато го държах в ръцете си. Понякога си позволявах крехка надежда за далечното бъдеще, представях си как отивам при него, обяснявам му кой съм, създавам връзка с него, макар и несигурна, и ставам част от живота му. Тази мъчителна надежда и плахите ми пориви сега изглеждаха абсурдни, бяха проява на слабост и наивност и можех да се присмея на себе си, че някога съм ги допускал.

Сандс Пойнт имаше уебстраница, която с гордост заявяваше, че градчето е изцяло жилищно селище. В него живееха само осемстотин семейства. Имаше няколко храма, начално и основно училище и, естествено — кънтри клуб с голф игрище с осемнайсет дупки. Кънтри клубът се наричаше „Вилидж Клъб“ и аз силно подозирах, че Ачинели, който беше италианец по произход, роден и израснал в близкия Ойстър Бей, а след това положил усилия, за да постигне нещо в живота си, членува в него. Разгледах уебстраницата и на клуба. Нямаше списък на членовете, но пък затова намерих галерия със снимки от последното новогодишно тържество. На видно място на няколко от тях разпознах Ачинели. Красива жена на неговата възраст, вероятно съпругата му, го държеше под ръка на всички снимки. Хората край тях бяха добре облечени, добре хранени и със сигурност благословени от съдбата. Приличаха на републиканци с ниски данъци и либерали в лимузини. Може би бяха нещо повече от това, но тази повърхностна информация засега ми стигаше, за да разбера как да се внедря незабелязано в обществото им.

Зачудих се дали да не пратя това на Канезаки. Колкото по-рано получеше името на втората жертва, толкова по-бързо щеше да ми помогне да се докопам до Хилгър, а след това и до Докс. Нямаше очевидна връзка с ЦРУ, както при Яник, но… Не ми харесваше, че ще трябва да предупредя федералната агенция за предстоящия удар, дори и когато това предупреждение минаваше през човек като Канезаки, който досега не ме бе предавал. Въпреки това беше прекалено опасно. Реших отново да импровизирам. В най-лошия случай ще му кажа веднага щом приключа и ще намеря начин да го успокоя като предишния път.

Бях влизал във форума и проучвал Ачинели от компютри в Лос Анджелис, затова предполагах, че Хилгър вече ме е локализирал. Представих как се опитва да предвиди стъпките ми, ако това наистина беше целта му. „Идва от Лос Анджелис. Най-вероятно ще излети от международното летище, но може и през Ориндж Каунти или Бърбанк. «Кенеди», «Ла Гуардия» и «Ню Арк» бяха еднакво вероятни крайни точки на маршрута. Не му дадох много време, така че сигурно веднага след като влезе във форума, ще тръгне към летището…“

Не. С по три летища от двата края на маршрута нещата ставаха доста непредвидими. Не може да стесни вероятностите дотолкова, че да организира операция, не и ако няма малка армия от хора, които да се въртят по всички възможни точки и да наблюдават всички пристигащи. Дори и така да е, аз както винаги ще предположа, че ще имам посрещачи, и ще бъда още по-предпазлив при напускане на летището, на което кацам.

Прочистих навигационната система за последен път, вкарах като крайна точка на следващия ми маршрут международното летище и върнах колата откъдето я бях взел. Хванах автобус до терминала, там установих, че „Юнайтед“ имат три полета до Ню Йорк: два до „Кенеди“ и един до „Нюарк“. Нямаше места в първа класа за полетите до „Кенеди“, но на този за „Нюарк“ в 10,30 беше останало едно. Купих си билет, прекарах два часа в чакалнята, четейки последния брой на „Икономист“, след това проспах часовете в самолета и кацнах на „Нюарк“ в шест и трийсет на следващия ден.

Изчаках в зоната за пристигащи с чантата си на рамо, докато всички пътници от моя полет си тръгнат. Останаха тези, които се предполагаше, че чакат свръзки, от тях никой не задейства радара ми, но нямаше как да съм напълно сигурен, че съм в безопасност. Тръгнах към лентата с багажа, никой не ме последва. Дотук — добре.

Хванах трамвай до следващия терминал и отново не забелязах някой да ме следи. Ако ме причакваха, навярно бяха пред летището, не вътре. Или това беше вярно, или имаха достатъчно хора за статичен подход. Което и от двете да беше, имах още няколко идеи как да го проверя.