Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

— Откъде да знам?

— Кое?

— Как да направя правилния избор. Защото никога преди не съм го правил.

Тя се пресегна през водата и хвана ръката му.

— Мисля, че преди минути направи един добър избор. Това е първата крачка.

Докс беше започнал да разчита звуците и всякакви други шумове от яхтата. Кои стъпки на кого принадлежаха, чий е приглушеният глас. Вибрациите на двигателя, когато са в открито море, тишината му, когато са на пристанище. Лекото потапяне и издигане на плавателния съд, когато някой се качваше или слизаше от него. Знаеше, че точно в този момент са в пристанище. Хилгър и русият не бяха на яхтата, само чичо Фестър и младоликият бяха на борда.

Чу стъпки по стълбите и разбра, че са на Фестър. След малко вдигна поглед и го видя как наднича през прозорчето на вратата. Докс му се усмихна, за да му покаже, че не се страхува. След това вдигна и двата си средни пръста за поздрав. Чу го да отключва и Фестър подаде глава.

— Как си, чичо Фестър? — попита Докс и се усмихна все едно психарят бе най-добрият му приятел.

— Добре съм, pendejo 18 18 Pendejo — испански сленг за идиот. — Б.пр. . Нося ти изненада.

— О, чичо Фестър, нямаше нужда да се престараваш заради мен, знам, че имаш важна работа, нали се сещаш — да косиш ливади, да береш плодове, такива неща.

Фестър почервеня и му хвърли една двайсет и четири каратова психарска усмивка.

— При други обстоятелства веднага щях да те пребия за тези думи. Но… сега мисля да изчакам до следващия път, когато се видим. Тогава ще ти поднеса изненадата. Просто искам да имаш за какво да си мислиш.

Докс поклати глава.

— Разочарован съм от теб, чичо Фестър. Тъжно е, че първокласен садист като теб трябва да се примирява с такива примитивни и очевидни стратегии като опитите да внушиш ужас на затворник. Прекалено много книги за мъчения четеш. Мисля, че там ти е проблемът.

Фестър отново почервеня и на Докс му се стори, че май е намислил нещо. Преди да продължи да говори, Фестър го прекъсна.

— О, и още нещо. Устроили сме капан на приятелчето ти. Той ще ни свърши малко работа и накрая ще го убием. След още ден, най-много два. Когато той умре, вече няма да ни трябваш. Казвам ти го, защото искам всеки път, когато ти почукам на вратата, да се чудиш какво те очаква. „Дали е дошъл да ме изненада? Или ще ме изкорми и ще ме остави на борда да кървя и да привличам акулите преди да ме изхвърли в морето?“

— Така е по-добре, чичо Фестър! Виждаш ли как успяваш да го докараш, като вложиш повече чувство? Това не беше като откраднато от някое романче. Продължавай да се упражняваш и скоро ще можеш да тероризираш всякакви безпомощни и оковани затворници, точно както обичаш. Ще бъдеш вдъхновение за всички садисти по света.

Фестър се усмихна.

— Добре, pendejo. До скоро — затвори вратата и Докс се заслуша в стъпките му, докато се качваше по стълбите.

Издиша шумно. Само защото Фестър крадеше методите си от книгите и те бяха груби и очевидни, не значеше, че не са и ефективни. Преживяваше го по-лесно, като му разбиваше тактиката и го провокираше отгоре на всичко. Но когато вратата се затвори и стъпките по стълбите заглъхнаха, му беше трудно да не се страхува.

Особено след онова „до скоро“. Нещо беше възпряло Фестър да изгуби контрол точно сега, нещо, което очакваше да се случи. Докс не смееше да си помисли какво би могло да бъде.

Дилайла си тръгна следващия следобед. Знаех, че има работа в Париж, но въпреки това не беше лесно да я накарам да замине. Тревожеше се за мен и Докс. Искаше да помогне.

Бях поласкан от загрижеността й, но също така бях твърдо решен да я държа настрана от това. Бях приемал и дори търсил помощ от нея преди, но винаги в оперативен режим. А тези убийства, поръчани от Хилгър… въпреки причините и натиска, имаше граница, която не исках тя да прекрачва. Нямаше представа какво може да я чака от другата страна, колко трудно, а може би и невъзможно щеше да бъде да намери обратния път.

Не исках да мисля сега за това, но вероятността да изляза жив и здрав от тази ситуация не беше много голяма. Наистина, бях си оставил някакво място за маневри, но Хилгър все още командваше парада. Нямаше никакво намерение да ме оставя жив, след като приключех със задачите, и имаше поне сто начина, по които да използва Докс, за да се добере до мен накрая. Дори и да оцелеех, най-вероятно Докс щеше да загине, а неговата загуба щеше да ме съсипе по начин, който предчувствах, но не исках да приема докрай. Какво ще ме прави тогава Дилайла? И без значение как свърши всичко, докато Хилгър е жив, аз нямаше да съм само бреме, но и заплаха за Дилайла. А това не беше честно спрямо нея.