Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

— Не знам защо искаш да си с мен — изрече той, взрян в огъня.

— Защо го казваш?

Той продължи да гледа в друга посока.

— Защото съм такъв.

— Какъв си?

— Знаеш.

— Не знам. Знам само какво изпитвам към теб.

Той поклати глава, сякаш искаше да каже: „Не, бягаш от темата.“ След това се обърна към нея със стиснати устни, думите напираха през тях, но той не смееше да ги изрече. Този път тя видя в очите му нещо съвсем различно от това, което зърна в бара. Никога преди не го бе виждала в погледа на Джон и не беше съвсем сигурна какво е. Но ако трябваше да го опише с думи, може би… молба.

— Аз съм… убиец! — прошепна той натъртено, сякаш беше едновременно засрамен от признанието и разтревожен, че тя може да не го разбере. Отново извърна очи. — Я ме виж! — каза, като постепенно повишаваше тон. — Не мога да спра. Мога само да се откажа временно, като наркоман, който ту се откача, ту отново се закача. И знаеш ли защо? Защото съм роден такъв. Няма спасение.

Погълна остатъка от уискито и тресна празната чаша върху масичката, след това стана и закрачи из стаята, като клатеше глава и стискаше юмруци. Беше толкова напрегнат, сякаш тялото му се бореше с него самия, мускулите му бяха стегнати и потрепваха под дрехите.

Тя се изправи и застана на пътя му. Рейн спря пред нея и остана така, дишайки тежко със стиснати юмруци. Нищо чудно, че тренираше така усърдно. Ако не изразходваше поне част от тази енергия, тя щеше да го погълне.

— Хей — повика го тихо тя, опитвайки се да срещне погледа му. — Хей, познавам те. Много по-добре от всички други хора в живота ми. Не ми казвай, че си само това.

Рейн се изсмя дрезгаво.

— А какво друго има значение?

Тя обви лицето му с длани и го извърна така, че двамата да застанат очи в очи.

— Ти — отвърна. — Твоята воля. Това има значение.

— Говоря ти какъв съм по рождение.

Дилайла поклати глава.

— Важен е изборът ти. Не какво си правил, какво можеш, какво си обучаван да вършиш или какви са наклонностите ти. Всичко това може да се изкупи, изборът те прави това, което си.

— Ти не разбираш…

— Напротив. Ти не си Гил. Не се принизявай до една-единствена своя черта. Намери начин да бъдеш нещо повече. Бил си нещо повече, наблюдавах те в Париж.

— В Париж се самозаблуждавах. Вероятно заблуждавах и теб.

— Не, в момента се самозаблуждаваш, или поне се опитваш. Изпаднал си в тежка ситуация и безумно се тревожиш за приятеля си. Не позволявай на това…

— Не мога! — изкрещя той. — Не мога да бъда и двете. Трябва да съм едно от тях или…

— Да, за да спасиш Докс, трябва да си такъв, разбирам — поде тя успокоително, като не помръдваше от него. — И ще бъдеш. Но това е само една ситуация. Тя не те определя. Не й позволявай.

Той присви очи и стисна още по-силно устни, сякаш болката, която изпитваше, беше физическа.

— Не знам как — прошепна.

— Чрез изборите, които правиш.

Той заклати бързо и яростно глава.

— Нямам избор.

— Знам, но това е само за момента, сега правиш каквото е необходимо. Но този момент ще премине. Това е просто една ситуация, не си осъден да бъдеш такъв.

Рейн вдигна очи към тавана, дишаше насечено и отривисто, мускулите на врата му бяха стегнати и твърди като корабни въжета. Бореше се да потисне нещо — сълзи, ужас, тя не знаеше какво.

— Аз… — започна той, но думите го задавиха. Поклати глава и я сграбчи за китките, сякаш се канеше да я хвърли на земята. Тя усети каква битка се водеше вътре в него, усети също така, че той губи контрол.

— Остани при мен, Джон — призова го тя, като се опитваше да го накара да я погледне в очите. — Остани при мен, моля те…

И точно тогава той обви с длани лицето й и започна да я целува бясно, отчаяно, изпиваше я с устни, сякаш тя беше единствената му връзка със света, която го предпазваше да не го погълне някакъв безименен ужас. Дилайла отвърна на целувките страстно, с отворена уста, ръцете й галеха косата му. Остави го да я притисне към себе си, да вземе от нея каквото му е нужно, даваше да му разбере с устни, длани и тяло, че е до него и няма да го пусне.

Той я насочи към спалнята, ръцете му още обгръщаха лицето й, а устните му не се откъсваха от нейните нито за миг. Докато се движеше заднешком, джинсите се потриваха между краката й и усещането беше подлудяващо и наелектризиращо. Усети, че ще свърши всеки миг само от начина, по който той я целува и от триенето на тесните панталони, от нищо друго. За миг забрави къде се намираха, искаше просто той да продължи да я целува и да не спира вървенето назад. Точно така, точно по този начин…