Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Той спря за миг и тя усети, че се кани да огледа прозорците. Скри се и изчака малко. Искаше да продължи да го гледа.

След няколко секунди се върна обратно. Рейн правеше лицеви опори на земята, този път бавно, спускаше се, почти опираше чело в пода, задържаше и изправяше ръце. Тя преброи десет такива опори, след което той се извъртя с гръб към земята и направи още толкова. Тъмна ивица пот се спускаше по предницата на тениската му.

Преобърна се и стана, а Дилайла пак се изтегли от полезрението му. Когато надникна обратно, той висеше на висилка с широко разтворени ръце. Тя се взря и се почуди дали се държи само на пръсти? Да, така се държеше. Направи двайсет набирания, след това скочи на земята и започна да се боксира с въображаем противник пред огледалото. Не, не беше с въображаем противник, даде си сметка тя. Упражняваше елементи, които тя познаваше, нанасяше удари, риташе, правеше нещо като карате ката. Когато се обърна, зърна лицето му. Очите му бяха затворени. Напрегнатото му изражение я изненада, дори разтревожи. Това не беше танц, тя го знаеше много добре, а движения, които беше използвал и можеше пак да използва, за да убива. Чудеше се какво или по-точно кого си представя той в момента, за да са толкова сурови чертите му, и предположи, че сигурно е Хилгър. Знаеше, че дълбоко в Рейн има много черна енергия, която рядко пускаше на повърхността. Това негово качество я интригуваше неимоверно и трябваше да признае, че беше едно от нещата, които я привличаха към него, но той никога не я допускаше там. Дилайла си бе създала представа за тази му част само от редки и случайни надниквания. Чудеше защо ли си е позволил така да се отпусне сега, в помещение с толкова много прозорци. Сигурно беше заради усещането за усамотеност, което хотелът създаваше. Осъзна, че е задала неправилния въпрос: може би не се е отпуснал по собствена воля, а просто бе изгубил контрол над себе си. Във всеки случай никога не го беше гледала толкова дълго, без той да подозира, а от това се почувства еднакво очарована и възбудена.

След още пет минути упражнения Рейн започна разтягания и Дилайла разбра, че се насочва към приключване на тренировката. Отдалечи се от прозореца и се върна в стаята.

След малко, както бе седнала пред камината под приглушеното осветление, чу превъртането на ключ. Стана и видя как вратата първо се открехна, после се отвори по-широко и Рейн застана пред нея.

— Здрасти — поздрави я той и я огледа от главата до петите. Беше тонизиран от тренировката и на нея й хареса как тениската му беше полепнала по тялото.

— Здрасти — отвърна тя и се усмихна. Смяташе да му се накара, че не е бил в стаята, когато е пристигнала, но точно в този момент се радваше, че го вижда.

Той заключи вратата, приближи се до нея и леко я целуна. Тя се пресегна към тила му, хвана го и удължи поздрава, превръщайки го в още по-интимен акт.

Той вдигна потните си ръце като хирург, приготвящ се за операция.

— Мокър съм — каза.

Тя тихо се засмя.

— Аз също. Но умирам от глад… Защо не вземеш душ и да отидем някъде да хапнем?

Предпочетоха ненатрапчивия лоби бар пред по-помпозния ресторант и седнаха един до друг на ъглова маса сред тъмна ламперия, приглушена светлина и пламналите дърва в камината. Той й изглеждаше добре след седмица раздяла, небрежен в изтърканите си джинси, карирана памучна риза и кашмирено сако. Тъмната му коса все още беше мокра от душа. Дилайла си поръча голямо парче телешко филе със сирене, Рейн — печено пилешко с царевична каша, а двамата си поделиха порция гъши пастет и салата от омар. Рейн избра бутилка бордо „Линч-Багис“ от 1989 година. Докато ядяха и пиеха, тя му задаваше въпроси и се опитваше да пресява отговорите.

— Какво иска Хилгър? — попита тихо. — Защо прави всичко това?

Рейн мълча почти минута, като търкаляше между пръстите си столчето на чашата, впил очи в течността в нея. Точно когато Дилайла вече си мислеше, че няма да й отговори, той каза:

— Иска да изпълня три задачи.

Нямаше нужда да пита какви са задачите. А и знаеше, че не може да й каже подробности. От друга страна не беше сигурна, че иска да ги чуе.

— Какво ще правиш? — попита.

Той пак притихна за дълго. След това отговори:

— Ако не изпълня задачите, Хилгър ще убие Докс. Ако ги изпълня, той ще го убие веднага щом приключа.

— Не само това. Той може…

— Да, вероятно една от задачите ще бъде капан, в който да ме премахне. Знам. Затова трябва да открия къде държат Докс и да го освободя. Няма друг начин той да излезе жив от тази работа.