Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Единият фрасна момчето, подхвърлило ми „Кротко, пич“, по врата и го бутна напред.

— Да си вървим, човече — подкани.

Другият кимна и безмълвно се съгласи, вероятно разпознавайки с птичия си мозък хищника преди да нападне. Тримата се отдалечиха, а и аз някак си успях да се удържа да не ги нараня. Озърнах се. Няколко души усърдно гледаха в друга посока. По дяволите, привлякъл съм вниманието към себе си. Глупак. Извадих носната си кърпа и избърсах слушалката на уличния телефон, като прикривах действието с тяло, след това се отдалечих, привел глава. Намерих друг уличен телефон и се обадих на безплатния номер на хотелите „Хилтън“. В Бевърли Хилс имаха свободна стая, дали я исках? Казах им, че я искам и скоро ще пристигна. За една нощ е идеално. Просто минавам оттук.

Така или иначе бях наел колата за седмица, реших да я задържа. Беше по-добре да се придвижвам с нея, отколкото с автобус или такси. Нямаше къде да ходя през следващите два дни. Можех да остана тук. Навигационната система ме отведе на булевард „Санта Моника“ и след това на изток до Бевърли Хилс. Карах през редуващи се участъци със слаба жълтеникава светлина и спокоен градски мрак, вътрешността на мерцедеса потрепваше леко при преминаването край улична лампа. Мракът се разпръскваше и разкриваше тайните си, след това отново всичко се скриваше. Бездомниците ми хвърляха по някой безразличен поглед, все едно бяха морски същества, а аз — преминаваща батисфера. Разбити фасади на магазини, стени с графити, строителни площадки, потънали под множество плакати. Клошарка се скри в мрака, хванала главата си с ръце, още една душа, погълната от големия град.

На няколко километра от хотела, веднага щом бетонът се смени с палми, а графитите — с блесналите витрини на бутици, включих стария се телефон, за да проверя гласовата поща. Част от мен се надяваше да има съобщение от Дилайла, но останалата част изпитваше ужас от него.

Секунда след като включих апарата, той иззвъня. Погледнах дисплея и с изненада установих, че точно в този момент ми се обажда Дилайла.

Поколебах се, докато иззвъня още два пъти. След това се обадих:

— Здрасти.

— Трудно откриваем си — укори ме тя. — И не връщаш обажданията.

Мислех да й кажа няколко неща. Но накрая от устата ми излезе само едно:

— Съжалявам.

— Знаеш ли колко пъти ти звънях с надеждата, че ще те хвана, когато телефонът ти е включен?

— По всичко личи, че много.

— Някакви новини?

— Има. Засега той е добре.

— Срещна ли се с…?

— Срещнах се.

— И?

— Разбрах някои неща. Но не достатъчно.

— Къде си сега?

— Аз… — започнах, но се спрях. — Не знам къде съм.

— Искам да те видя. Просто ми кажи къде си.

— В Калифорния. Но…

— Имам малко свободно време. Напиши ми къде си във форума. Ще долетя при теб.

Исках да дойде, но не съвсем.

— Не трябва да идваш — опитах се да я разубедя. — Не бива да се замесваш в това.

— Каза, че се чувстваш обвързан с мен. Наистина ли го мислеше?

Въздъхнах.

— Боже, колко си упорита.

— Това ли искаше да кажеш?

Известно време мълчах.

— Знаеш, че е така.

— Тогава идвам при теб. Само ми кажи къде.

— Имам само два дни…

— Пусни ми съобщение сега и утре следобед съм при теб.

Хрумнаха ми десетки аргументи против. Но казах само:

— Трябва да се добера до компютър.

— Добре. И ми дай името, под което се подвизаваш там. Ще направя резервация и ще им кажа да те пуснат. Ако им покажеш лична карта, няма нужда да ме чакаш.

Мълчахме известно време. Аз проговорих пръв.

— С какво си облечена?

Тя се изсмя тихичко.

— Ще се видим утре.

Стомахът ми се сви от противоречиви емоции. Чаках да чуя и друго, тя да каже още нещо, но вече беше затворила.

Намерих интернет кафене в Западен Холивуд и пуснах съобщение на Дилайла, че съм в Лос Анджелис. След това отидох в хотела. През бизнес центъра им проверих сайта на „Ер Франс“ — предполагах, че Дилайла ще лети с тази компания, ако иска да не прави прехвърляния. Имаше два полета, които можеше да вземе. Единият пристигаше в 3,50 следобед, а другият — няколко часа по-късно — в 6,55.

Лежах дълго на леглото и мислех, опитвах се да се отпусна. Исках да я видя, но в същото време се боях от това. Страхувах се как ще ме възприеме. Което, разбира се, беше глупаво. Защо изобщо ми пукаше какво мисли тя или някой друг за мен? Кой ли можеше да ме разбере…

Никой не може да ме разбере. Никой.

Докато лежах в поредното анонимно легло в поредния неизвестен хотел, все още в занаята, който явно никога не бях напуснал, си мислех, че трябва да оставя Дилайла да си тръгне. Връзката ми с нея вече ми се струваше без бъдеще, неприложима, абсурдна. Какво бихме могли да имаме с нея? Отделни апартаменти в чужд град, мисли и живот, които нямаме право да обсъждаме?