Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Беше от онзи тип заведения, които Дилайла харесваше и в каквито аз обичах да я водя. Хрумна ми, че не е лошо да й се обадя. Но не знаех какво да й кажа. Работата й и светът, който обитаваше, налагаха своите правила, но извън това Дилайла беше най-етичният човек, когото познавах. Не исках да й казвам какво съм извършил току-що. Нямах желание да чуя подозрението в гласа й, ако откажа да отговарям на въпросите й. И със сигурност не исках да ме съди. Достатъчно ми беше с Мидори и нямах намерение да се примирявам с подобно отношение от страна на Дилайла. Как би могла да ме разбере? Как би могъл да ме разбере който и да е, без да е преживял това, през което бях преминал аз?

Да, но Дилайла те познава по-добре от всеки друг. Тя ще те разбере.

Глупости. Никой никога няма да ме разбере. Казват, че разбират, но не е така.

Продължих на юг със спуснати прозорци и отворен шибидах, вятърът развяваше косите ми, При Биг Сур пътят се стесни, трафикът намаля, магазините, къщите и другите признаци на живот бавно започнаха да изчезват. Виждах около себе си предимно тихи поляни, хълмове, покрити с борови гори, и тихоокеански скали с полепнали по тях миди. Нагоре-надолу, наляво-надясно, с всеки завой се разкриваше нова, още по-впечатляваща гледка. Океанът искреше на двеста метра под мен, чувствах се все едно карам по ръба на света, през някакви тайни и сурови места, отвъд досега на цивилизацията, отвъд понятията за спасение и разкаяние, там, където всичко съществува само по себе си, където към преминаващите живи същества, изпълнени със страхопочитание, не се проявява нито гостоприемство, нито враждебност, нито каквото и да е друго отношение.

Сан Симеон. Писмо Бийч. Санта Барбара. Слънцето се снижи над водната шир, тя пожълтя, после порозовя и накрая от хоризонта към мен тръгна яркочервена ивица, която в края си преминаваше в тъмносини нюанси. Чудех се дали Дилайла някога е минавала по този маршрут и си представях какво би било да сме двамата и да наблюдаваме как денят постепенно поляга под обсипания със звезди небесен купол. Опитах се да отпъдя тази мисъл, но тя не искаше да си тръгне.

Продължих да карам и след като се стъмни. Вече го нямаше огрения от слънцето пейзаж, който ме разсейваше, и умът ми се зарея, но в лоши пространства. Мислех за Яник и това, което му бях отнел. Осъзнавах, че нямах друга възможност, изборът беше той или Докс. Сетих се за Хилгър, но разкаянието и съжалението ми бяха засенчени от омраза и хладен гняв. Първо да спася Докс, напомних си. После ще дойде ред и на Хилгър. Търпение. То ще ти помогне нещата да се обърнат в твоя полза.

Спрях в Санта Моника и проверих форумите. Нищо от Канезаки. Кратко съобщение от Хилгър:

„Обади ми се в 8 часа по Гринуич.“

Осем часът по Гринуич… това значеше полунощ в Калифорния. По дяволите, тук вече беше почти осем. Още няколко часа и щях да изпусна времето на обаждането. Хрумна ми да го направя, да му кажа, че съм видял съобщението прекалено късно, и така да дам на Канезаки още малко време да поработи върху информацията. Но реших да не рискувам. Ако Канезаки не е намерил нищо досега, значи нямаше вероятност да го направи и по-късно, освен ако не му дам още данни. А с обаждането си до Хилгър може да изтръгна нещо ново. Пък и исках да проверя как е Докс.

Помислих известно време. Съобщението на Хилгър беше оставено в девет сутринта, което значеше полунощ или по-късно почти в цяла Азия. Предположих, че Хилгър е спал, преди да отвори съобщението, и го е направил вечерта по моето време и сутринта по неговото. Доста логично предположение, което ми говореше, че той все още е някъде в Азия на яхта, както каза и Докс. Не беше много като информация, но колкото повече парчета имах, толкова по-добре щях да мога да анализирам и разпозная всяко едно от тях, преди да успея да сглобя целия пъзел, както се надявах.

Обадих се на Канезаки от уличен телефон.

— Внимание! — казах му. — Ще има обаждане точно в осем часа по Гринуич. След по-малко от четири часа. Ако имаш възможност да проследиш сигнала, тогава е моментът. Ще го задържа колкото мога по-дълго.

— Не знам — отвърна той. — Щом нашият човек е достатъчно предпазлив да си държи телефона изключен през останалото време, съмнявам се, че ще сглупи да се обади от необезопасено място.

Канезаки доста беше израснал откакто го видях за първи път, но все още имаше дразнещата склонност да се опитва да се изфука колко е умен, като говори очевидни неща.

— Разбира се, че няма — съгласих се с него. — Но това е още едно парче информация, с което да работиш. Бих предпочел да знам откъде се обажда. А ти?