Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Свърших малко след три часа следобед и след като хапнах набързо супа и сандвич в ресторант в мола, се върнах в „Станфорд Парк“. Пуснах завесите, загасих лампата и проверих оборудването си. През бинокъла за нощно виждане всичко изглеждаше осветено. А фенерчето „Шуърфайър“ грееше ослепително. Лъчът му беше толкова силен и ярък, че дори когато го насочех право пред мен, трябваше да присвия очи, преди да го погледна.

Облепих с черната самозалепваща се лента отразителните повърхности на екипа за джогинг и на маратонките. Проверих резултата, като ги поставих на леглото в тъмното и насочих към тях фенерчето от различни ъгли. Никакво отразяване. Облякох се, сложих бинокъла и фенерчето в чантата за кръста, върху целия ансамбъл навлякох пухенката.

Върнах се с колата до офиса на Яник и оставих мерцедеса на паркинга на ресторант „Мин“ с лице към „Ембаркадеро“ и „Ийст Бейшор“. Ако Яник не завие надясно по „Ийст Бейшор“ и не тръгне в обратна на дома си посока — както не направи и предната сутрин, — тогава ще мине покрай мен, когато се отправи към вкъщи. Ако го изпусна тази вечер, винаги мога да стана малко по-агресивен утре. Всъщност, беше напълно възможно вече да съм го пропуснал и той да се е прибрал. Но се съмнявах да е станало така, беше само четири часът, а местните не си тръгваха толкова рано от работа. А хора като Яник, които имаха амбицията и страстта да основат собствена компания, обикновено си тръгваха много по-късно. Притеснявах се повече, че може да ме накара да чакам до след полунощ, а не че си е тръгнал по-рано. И в двата случая, ако днес не се получи, винаги имаше и следващ ден.

Точно преди да се стъмни, заваля. Това можеше да е добра, но можеше и да е лоша новина. Добра, защото щеше да направи пътя хлъзгав. Лоша, защото не бе изключено съпругата на Яник да дойде да го вземе или колега да го откара у дома, или пък той да си остави велосипеда в офиса. Предполагах обаче, че времето работи в моя полза. Тази сутрин беше с шушляково яке заради вятъра, то можеше да го спаси и от дъжда. Пък и предприемчивите хора бяха пълни с решителност. Да, нещо ми подсказваше, че Яник не е от онези, които се плашат от няколко капки вода. Дъждът ми се стори добър знак.

Така и беше. Точно в седем и трийсет, в края на дванайсетчасов работен ден, видях яркожълтото шушляково яке и бялата каска да се приближават към мен. Погледнах през бинокъла за нощно виждане, за да потвърдя самоличността му. Без съмнение беше той.

Зави надясно по „Ембаркадеро“. Когато излязох от паркинга и минах под светлините, той вече беше набрал достатъчно преднина и нямаше как да ме види. Бях готов да се обзаложа, че ще остане на „Ембаркадеро“ и ще мине по маршрута, който бе използвал тази сутрин. Застанах на изхода за шосе 101 и „Мелничарски път“. Изчислих, че заради бързата си кола и по-краткия път ще стигна на „Старият мелничарски път“ десет минути преди него.

Спрях на служебен паркинг на ъгъла на „Мелничарски път“ и „Джуниперо Сера“. Сложих си шапката и ръкавиците, закопчах чантичката на кръста и слязох от колата. Вървях около минута, но веднага щом се отдалечих от колата и от всички, които бе възможно да са ме видели в нея, започнах да тичам. Студеният дъжд капеше по лицето ми, от устата ми излизаше пара, но екипът на „Ъндър Армър“ топлеше. Сърцето ми биеше силно, но не заради физическото натоварване. Стигнах до строителната площадка и с доволство установих, че районът е изключително тъмен. Чувах как дъждът барабани по шосето и в потока и този успокоителен шум правеше тихото място още по-тихо, замаскираше другите звуци и намаляваше разстоянието, до което могат да достигнат. С бинокъла за нощно виждане огледах шосето, площадката и под моста. Бях сам. Въпреки това трябваше да внимавам за някой кучкар, спортист ентусиаст или друг, който се връща с велосипед от работа, но засега шансовете тихият участък от пътя да бъде само за мен в необходимия момент и да остана напълно незабелязан, дори някой да мине, бяха толкова добри, колкото се надявах. Заех позиция до моста край строителната площадка, приведох се и не спирах да разглеждам наоколо с бинокъла. През него всичко се виждаше прекрасно осветено. Чантичката на кръста ми беше отворена и фенерчето, както и бинокълът, се мокреха, но оборудването беше първокласно и водонепроницаемо. Не се тревожех. Пет минути чаках и разглеждах. И тогава го видях да идва към мен по велосипедната пътека край магистралата. Виждах лицето му идеално през бинокъла за нощно следене, чак до капчиците вода по очилата. Предният фар на колелото се показа в обектива като светеща точка в радар.