Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Почудих се дали да не се дегизирам, за да проникна в сградата на Яник. Може вътре да намеря някакво удобно място — стая за отдих, фитнес, гардеробна. Някъде, където Яник няма да е нащрек и ще мога да остана с него достатъчно дълго, за да направя всичко както трябва. Не ми се искаше обаче да създавам връзка между себе си и мястото, където той работеше, особено ако щеше да умре там.

Върнах се при мерцедеса, като минах пак напряко през паркинга. Колата на Яник още я нямаше. Вече се беше стъмнило, но уличните лампи хвърляха достатъчно светлина. Трябваше да намеря по-добро място.

Подкарах обратно към къщата на Яник. И там автомобилът му го нямаше. Всеки път леко променях маршрута и след като преминах разстоянието пет пъти, вече се чувствах уверен, че познавам улиците и трафика. Някъде из тези улици и в този трафик трябваше да намеря удобни възможности. Винаги има такива. Понякога ги разпознавах веднага, понякога трябваше да преспя една нощ и да оставя подсъзнанието ми да реши задачата.

Сън. На другата сутрин трябваше да стана рано, за да съм сигурен, че ще хвана Яник, преди да тръгне за работа. Чувствах се много уморен от смяната на часовите зони. Време беше за почивка.

Спрях до телефонна кабинка на една бензиностанция и разгледах указателя, намерих в него хотел „Станфорд Парк“. Намираше се в следващото градче, Менло Парк. Позвъних и се зарадвах да чуя, че има свободно място, голяма стая с камина. За непушачи, каза извинително администраторът, може би заради японския акцент, който използвах. Никакъв проблем, уверих го аз. Стая за непушачи ме устройва напълно. Беше свободна само две вечери? Това също ме устройва. Не възнамерявах да остана в града по-дълго.

Прочистих навигационната система на колата преди да се регистрирам в хотела, след това получих прекрасна вечеря в „Кафе Борон“, на около километър и половина надолу по улицата: салата, лазаня и чудесно каберне от долината Напа с марка „Емилио Терас“, което по силата на глобализацията бях открил преди година в Банкок. Самото заведение също беше хубаво, просторно и за непушачи, калифорнийска версия на някои от ресторантите по левия бряг на Сена, които много харесвах. До него имаше голяма книжарница, която не беше обвързана с никое от големите издателства. Казваше се „Кеплер“. След вечеря се разходих измежду лавиците й, разглеждах хората, попивах подробностите. Всички изглеждаха толкова преуспели, доволни и добронамерени. Чувствах се като някакъв чужденец със секретна мисия между тях, вирус в системата, микроб в операционната.

Попитах една от книжарките, хубава жена на име Синтия, къде има достъп до интернет. Тя ме насочи към обществена библиотека на по-малко от половин километър. Отидох до там пеша и проверих форума. Нищо.

Последното, което свърших, преди да потъна изтощен в дълбок сън, беше да включа стария си мобилен телефон и да проверя гласовата му поща. Имаше съобщение от Дилайла. „Не ме отблъсквай така — казваше тя. — Моля те, обади се.“

Не се обадих. Не можех. Трябваше да се съсредоточа. Трябваше да бъда този, който винаги съм бил.

На следващата сутрин станах в пет часа, взех душ, избръснах се, подкрепих се с яйца и кафе в хотелския ресторант и излязох. Не беше вероятно Яник или някой друг местен да ходи на работа толкова рано, но все пак за начало минах покрай паркинга му. Беше празен. След това спрях в „Старбъкс“ в търговския център в другия край на „Ийст Бейшор“. Поръчах „Венти Лате“, като се почудих защо не го нарекат просто дълго кафе, и излях проклетата помия в една мивка до магазина. Трябваше ми чашата. Първо, защото забелязах, че всички в Пало Алто се разхождат с кафе от „Старбъкс“ в ръка, ако и аз носех, щях да изглеждам като един от тях. Второ и по-важно, не знаех колко дълго трябва да чакам Яник и въпреки че едва ли някой щеше да обърне внимание на кротко паркиран мерцедес, може да изглежда странно, ако мъжът вътре в него излиза час по час, за да пусне една вода.

Минах покрай дома на Яник. Пак не се виждаше никаква кола отпред, затова предположих, че е в гаража. Слънцето все още беше ниско над хоризонта, а къщата беше тъмна. Подкарах надолу по „Старият мелничарски път“ и паркирах на моето място. Оттук не виждах дома му, но щях да го забележа, като излезе на „Мелничарски път“.

Докато чаках, слушах по радиото жена на име Алиса Кланси, която водеше програма, наречена „Сутрешна чаша джаз“. Чудех се кой е всъщност Яник. Човек, умел в технологиите? И откъде идваше амбицията му? Липсваше ли му родината Холандия, или това място с жители с изваяни от йога тела и чисти и богати улици вече се бе превърнало в негов дом?