Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Припомних си кой съм и какво правя тук, легендата, която смятах да използвам, ако някой ме попита нещо — съсед, хотелски администратор, полицай. Американските шпиони го наричат работа под прикритие. Ставаше въпрос за фиктивните причини, с които трябва да си готов, ако те хванат да вършиш нещо, което не бива. Трябва да се действа доста интуитивно, всеки, който е имал извънбрачна връзка, ще ви го каже. Когато на тайната ти любовна среща по обяд в любимия ти закътан ресторант неочаквано се появи някой колега и извика: „Джим! Каква изненада да те видя тук! А коя е прекрасната ти придружителка?“, най-добре е да имаш предварително измислено обяснение, иначе отговорът ти ще бъде вечното бавно самоубийство под формата на мънкане или нещо като „Не е каквото изглежда“, или „Мога да обясня“ — и двете са универсални признания за вина.

На теория е лесно, но когато трябва да се направи в реалния живот по ефективен начин — тогава става трудно. Изисква се въображение, актьорски талант и опит. За мен тактическите ходове се бяха превърнали във втора природа. Представих си кой съм: Таро Ямада, наскоро разведен, давещ болката от раздялата в пътешествие по американския западен бряг. Фотоапаратът, който носех, щеше да подкрепи легендата и затова се погрижих да направя няколко снимки на красиви гледки по пътя. Тази самоличност бях използвал и преди и добре бях усвоил подробностите, включително името на бившата ми съпруга, на порасналата ни дъщеря, адреса на апартамента ни в Токио, на офиса, в който работех като мениджър на един от големите концерни за електроника. Тези данни не бяха истински, но нямаше и нужда. Мнението на американците за днешна Япония беше като за страна на спокойни хора, произвеждащи луксозни стоки, снимащи непрекъснато, учтиви, преуспели, почтителни, добронамерени към американската война против тероризма. Нищо във външността и поведението ми не би предизвикало подозрения. Напоследък цялото внимание бе насочено към мургавите брадати типове на име Абдула, въпреки протестите на обществото, което не одобряваше подобен стереотипен подход. Дори някой да реши да провери информацията от моята легенда, Япония и японският език бяха толкова обтекаеми и прибулени, че с времето щяха да объркат всички, освен ако не са изключителни експерти или изключителни ентусиасти.

Ако имах време, щях да поема по Тихоокеанската крайбрежна магистрала, нещо, което винаги съм искал да направя. Но нямах, затова се наложи да изтърпя доста по-монотонен маршрут. Преминавах през огромни равни полета, стърнища, изпепелени от пожари, почти километър и половина дълъг кален участък, стъпкан от копитата на хиляди крави.

Едно място ме порази особено много: язовирът „Сан Луис“, на запад от магистрала 5 по виещ се участък на шосе 152. Внезапно появилата се сред меките нагънати хълмове и мрачните чворести дървета водна повърхност ме стресна. Карах километри наред покрай язовира и го гледах как се е ширнал вляво от мен, очарован от това невероятно море във вътрешността на континента. Когато стигнах до края му и 152-ро шосе започна да се отклонява от него, спрях и изминах стоте метра до водата. Под краката ми скърцаше чакъл. Няколко коли просвистяха зад мен и ме подминаха, но иначе районът беше напълно тих и спокоен.

Водата се намираше в басейн с вълнисти стени, простиращ се на километри площ. Въпреки че следобедното слънце напичаше, на брега беше студено и в чукарите свиреше остър вятър. Стените на язовирната чаша бяха прорязани от хоризонтални бразди, графити от природата, изрисувани от хилядолетния натиск на водата и вятъра. Стоях и гледах, скрит от шосето и от всичко зад мен.

— Не знам кой е — казах на глас след няколко минути. — Но или той, или приятелят ми. Нямам избор. Не ти харесва? А ти какво би направил? Би оставил Докс да умре?

Изчаках. Но разбира се, отговор не последва. Край мен бяха само ярките слънчеви лъчи и режещият вятър.

— Защо изобщо питам? — продължих и поклатих глава. — Ти не си тук. Никога не си. — Обърнах се и се върнах на шосето.

Пристигнах в Пало Алто малко преди четири часа. Първото, което направих, беше да отида в оръжеен магазин близо до „Маунтин Вю“, където си купих пухено яке с качулка и кожени ръкавици. Според бордния компютър на мерцедеса навън беше 12 градуса, така че пухенката беше малко прекалена. Но обемът й щеше да скрие фигурата ми, а качулката — лицето. Ръкавиците щяха да ми трябват по-късно.

След това отидох до къщата на Яник. „Кристофър“ беше тясна, дълга, стръмна задънена улица, обградена от масивни нови къщи като палати със също толкова големи дворове със забележителни гледки към хълмовете на Пало Алто. Не видях никого наоколо, но се радвах, че карах мерцедес. Много добре се вписваше в квартала.