Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

— Защо го искаш мъртъв?

— Откога пък на теб започна да ти пука за такива неща?

Свих рамене.

— Не ми пука.

— Добре. Искаш ли да ти помогна за Докс? Помогни ми за Хилгър. Не се колебай, когато го намериш. Хванеш ли го на мушка, стреляй.

— Става — съгласих се. — Вече сме на една и съща вълна. Искаш да премахна Хилгър, а аз искам да го намеря. Трудно ще се справим един без друг.

— Добре — кимна той. — А сега ми кажи от какво имаш нужда.

От Токио излетях за Лос Анджелис, кацнах там в хладна и ясна зимна утрин. Щеше да ми е по-удобно да пристигна в Сан Франциско, но Хилгър знаеше, че отивам там, а не исках да правя нищо, което той би могъл да предвиди. Беше достатъчно зле и така, тъй като бе наясно, че ще следя Яник. Нямаше да му давам нови информационни сламки, освен ако нямах друг избор.

Преди да излетя, влязох в едно интернет кафене и пратих снимките на блондина на Канезаки. Не беше кой знае какво като начало, но блондинът и Хилгър трябва да са кандидатствали за виетнамски визи през последните седемдесет и два часа. Това можеше да се окаже достатъчно за Канезаки, за да ги провери. Ако не стигаше, трябваше да му доставя още информация. Изпратих му и телефонния номер на Докс — този, който Хилгър използваше в момента. Вероятно държеше апарата изключен от страх да не засекат сигнала, но въпреки това си струваше да се опита.

Можех да му дам и адреса на компрометирания форум. Сигурно щеше да успее да ми каже откъде са влизали в него. Но реших засега да го премълча. Дори и да имаше техническите средства да го засече, се съмнявах, че Хилгър е толкова глупав, че да го отваря от места, на които може да бъде проследен. А ако Канезаки успее да хакне сайта, щеше да прочете кореспонденцията ми с Хилгър, включително и информацията за Яник, а аз не исках да поемам такъв риск заради толкова малко вероятни ползи. Поне засега.

Бях проверил и вече компрометирания форум, през който си кореспондирахме с Докс. Хилгър беше качил подробно досие със снимки на Яник, домашен и служебен адрес, марка и модел на колата, всичко.

Разгледах снимките. До една бяха от публични източници: албума на випуска му в „Станфорд“, служебни автобиографии, няколко изрезки от вестници. Беше рус, с кръгло лице, квадратни очила без рамки и несигурна усмивка, която се уравновесяваше от решителността на погледа му. Нямаше снимки със скрита камера. Очевидно Хилгър не се е доближавал до него. Домашният адрес беше на улица „Кристофър“, служебният — на Йист Бейшор Роуд, и двете места бяха в Пало Алто. Никога не бях ходил там, но бях чувал за града, разбира се: рожденото място на „Хюлет Пакард“ както и други технологични гиганти, седалището на университета „Станфорд“. Някога е бил задрямало малко градче с кайсиеви горички, а сега беше един от световните центрове на високите технологии, сърцето на самата Силиконова долина.

На международното летище на Лос Анджелис наех мерцедес Е500 с навигационна система. С всичките допълнителни километри, които щях да измина, колата щеше да ми излезе около две хиляди долара, но си струваше. Не знаех колко трябва да дебна и да се спотайвам, за да се доближа до Яник, но Пало Алто беше богат град и очаквах процентът мерцедеси и беемвета да е висок. За местните жители и местната полиция автомобил за шейсет хиляди долара, паркиран на тротоара, щеше да изглежда по-малко подозрителен от буик.

Отбих се в магазин за спортни стоки, където си купих 7,5-сантиметров сгъваем нож „Бенчмейд“. Изхвърлянето на такива качествени ножове всеки път при качване на самолет определено беше скъп навик, но пък къде по-лошо беше да нямаш нищо остро подръка, когато ти потрябва. След това влязох в магазин на ATT и си купих айфон на „Епъл“. Мобилният, който използвах, за да се свържа с Докс, вече беше компрометиран, разбира се, и затова имах нужда от нов стерилен апарат. Айфонът имаше огромен екран, което го правеше удобен за достъп до интернет — нямаше толкова много функции като лаптоп наистина, но беше много по-удобен за носене и винаги свързан с мрежата.

Поех по магистрала 5 с включена навигация за магистрала 72, като се движех със скорост близка до пределно разрешената — 115 километра в час, за да не си изпрося глоба, но и достатъчно над лимита, за да изглеждам като всички. Подминаха ме много коли, които караха с над 130 километра и аз им благодарих наум, че привличат вниманието на патрулиращите пътни полицаи, а на техния фон аз изглеждам напълно безинтересен.