Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Е, току-що бе оцелял за трети път и след като вече Рейн не беше около него, след като непосредствените оперативни нужди бяха зад гърба му и след като осъзна какво се бе случило, нервността след битката започваше да го завладява. Краката му омекнаха и ръцете му затрепериха. Познаваше репутацията на Рейн, бяха се срещали за кратко веднъж в Хонконг, но сега за първи път бе застанал очи в очи с него. Разбра какъв тип човек е, въпреки че познаваше малцина подобни: Рейн беше убиец, роден хищник. Колебанието, извиването на ръце и дори парализата — от това страдаха обикновените хора, но в очите на Рейн той не видя и следа от тези неща. Хилгър също беше убивал, последната му жертва беше онзи идиот Драно в Бали, но не смяташе, че е от класата на Рейн. Познаваше собствената си способност да убива и макар да беше ужасяваща, все пак имаше връзка с разума, беше придобита. Рейн принадлежеше към различна порода. Убийството беше вътре в него, дълбоко в душата му и както и да се наричаше това качество, Хилгър подозираше, че Рейн е роден с него. Не бе сигурен дали това е благословия или проклятие. Но със сигурност не го искаше за себе си. Ценеше прекалено високо самоконтрола, а беше съмнително дали Рейн владее добре тази своя тъмна същност на убиец. В ресторанта очевидно влезе в битка с нея и всичко можеше много бързо да се обърка.

Пресече улицата и видя Демеер, който го чакаше пред хотела. Приличаше на човек, който има среща или се опитва да хване такси. Бдителен както винаги. Хилгър му кимна едвам забележимо, когато мина покрай него, за да му даде знак, че всичко е наред, след това взе асансьора към бара на двайсет и третия етаж. Демеер пристигна няколко минути по-късно. Седнаха на терасата, където лепкавият вятър развяваше покривките на масите. Шумът от трафика беше вече понамалял и не дразнеше толкова, навсякъде около тях трепкаха светлините на града.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита Хилгър. — На мен ще ми дойде добре.

— Разбира се — съгласи се Демеер.

Поръчаха два двойни джина и когато сервитьорът се отдалечи, Демеер каза:

— Нямаше как да остана при теб. Щеше да ме разобличи, усещах го.

Хилгър кимна.

— Постъпи правилно, пък и двамата знаехме, че най-вероятно ще ме оставиш сам. Всичко мина по план.

— Значи ще го направи?

— Така изглежда.

— Ще успее ли за пет дни?

Хилгър се замисли отново за онова, което видя в очите на Рейн.

— Да. Мисля, че ще успее.

— А после?

— После нещата започват да се нареждат. Посочваме му втората жертва.

— И след това третата?

Хилгър го погледна и разбра, че както винаги интуицията на Демеер работеше.

— Третата жертва е Рейн — каза Демеер.

Хилгър кимна.

— Той е прекалено опасен, за да бъде оставен жив. Особено след като свърши това, което го накараме.

Питиетата пристигнаха и те отпиха мълчаливо. Хилгър имаше нужда точно от джин. Усещаше как го отпуска, успокоява леко напрегнатите му нерви. Планираше това отдавна, а имаше още толкова много работа, преди всичко да свърши. Но стартът беше добър. Странно, колко благоприятно ще се отрази на страната, а всички ще си мислят, че е дело на враговете. Е, понякога така става със силните лекарства. Но горчивият вкус не беше важен. Важен беше благотворният ефект.

Прехвърлих се на друг самолет в Банкок и спах през почти всичките шест часа до Токио. Кацнахме на летище „Нарита“ в седем и трийсет следващата сутрин. Час и половина по-късно бях на гарата в Токио. Изкачих четирите етажа от метрото до повърхността и се потопих в студената слънчева утрин. Постоях няколко минути пред масивната тухлена фасада на сградата с метната на рамо пътна чанта. Гледах и слушах. Двигатели на камиони и клаксони на коли. Строителни машини и пневматични чукове. Хиляди безименни граждани, забързани за работа, примижаващи срещу силната сутрешна светлина на слънцето и приведени заради вятъра, стиснали куфарчетата си като спасителни пояси. Веднага щом усетих духа на града, осъзнах колко много ми липсва той, липсва ми като парфюма на жена, в която съм тайно влюбен, която бавно ме убива със своето безразличие.

Въздъхнах. Токио беше тъжно място за мен, хората, които ме привързаха към него, изчезваха един по един, като светлините от прозорците на почти празна сграда през нощта. Първо Мидори. После Хари, когото вкараха в капан и след това изхвърлиха от покрива на една сграда. След това Наоми, сладката танцьорка полуяпонка, полубразилка, с която бях, докато гонех един наемен убиец на якудза на име Мураками, и която изоставих в Рио, след като разбрах, че е казала на ЦРУ къде да ме намери. И накрая, само преди година от рак си отиде Тацу, някогашният ми враг, а после верен приятел от Кейсацучо, японското ФБР. След това Токио се превърна за мен просто в една спирка, място за среща. А скоро и това нямаше да бъде, когато върнеха Канезаки в централата или го преместеха на друго място, или той напуснеше, за да се посвети на бизнеса с частните убийства. Тогава за мен този град щеше да се превърне в гробище за спомени.