Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Трябваше да признае, че не се държаха много лошо с него, ако не броим заливането с вода в началото и електрическия ток по краката, с който го накараха да вика, за да го чуе Рейн по телефона. Всемогъщи Боже, заливането с вода си беше ужасно. Най-страшното е, че ефектът е много кратък. В един миг подмокряш гащите от паника, а минута по-късно отново си с всичкия си и се кълнеш, че този път няма да се пречупиш. Но го правиш. Беше много изнервящо така да те помете слепият ужас — все едно да не можеш да си контролираш отделянето или нещо подобно, само че сто пъти по-гадно. Хилгър беше прав, преминаването през това изпитание на тест е едно, а когато лошите ти го прилагат със съвсем реални намерения — съвсем друго. На онзи вицепрезидент, който го нарече „мокрене“, трябва да му извадят главата през задника за наказание.

Оставиха го цял ден с мокри, студени и изцапани дрехи и отначало не го хранеха. Това означаваше, че проверяваха информацията, която им беше дал, и искаха да се чувства зле и уплашен от последващите мъчения, за да могат да го пречупят по-лесно, ако се окажеше, че ги е излъгал. Когато го отвързаха от дъската, преоблякоха го в чист и сух гащеризон и му оставиха храна и вода, той разбра, че са се придвижили напред. И каквото и да бяха договорили, животът му беше част от този договор.

След това почти го оставиха на мира, с изключение на момента, в който се обади на Рейн по телефона. Този разговор също беше труден. Рейн му бе приятел и знаеше, че няма да се откаже, докато не го освободи или не умре, опитвайки се да го спаси. Срамуваше се от разсеяността си, заради която партньорът му беше изпаднал в това положение, и се чувстваше ужасно, че Рейн е принуден да върши бог знае какво, а той през това време е тук, окован и безпомощен да промени дори с малко нещата.

Хранеха го добре, нещо като две топли хранения на ден в пластмасови чинии. Ядеше приведен с пластмасова лъжица. Понякога беше китайска храна, понякога малайзийска, друг път индийска. Което нищо не значеше, защото такива ястия можеш да си купиш почти от всяка сергия в Югоизточна Азия замразени, след това да ги сложиш в микровълновата и да получиш топла храна. Възможно бе да се намират къде ли не. В каютата му нямаше люк и единственото усещане за място получаваше от люлеенето на вълните и звука на двигателите, когато плаваха. Дори не знаеше кое време на деня е, дали е нощ или ден.

Най-тежката му непосредствена грижа, освен срама, скуката и чувството, че по езика му растяха лишеи, беше мексиканецът, когото беше нарекъл чичо Фестър заради голата му глава и откачения поглед. Имаше излъчване на садист, не само излъчване, всъщност. Обичаше да се отбива от време на време в каютата и да му фрасва по един, както беше в безпомощно състояние. Първия път беше в корема, но Докс го предвиди, пък и изродът знаеше как да удря, та пораженията не бяха големи. Но имаше и други открити за удари места. Беше го ритнал веднъж с коляно в опашната кост, мястото още го болеше и правеше сядането му в оковано състояние по-неприятно. Човекът така си избираше местата за удари, че да не остават следи. Предполагаше, че Хилгър, който си беше тотален психопат по един свой си начин, все пак се ръководеше от някаква професионална етика и имаше особено мнение за неправомерното третиране на пленените, затова мръсникът внимаваше.

Последните два дни бяха особено тежки. Единствените хора, които видя през тях, бяха гологлавият и онзи с момчешкия вид, за когото вече можеше да се закълне, че е всичко друго, но не и по детски наивен. Предполагаше, че Хилгър и русият са отишли някъде. Когато край него имаше по-малко хора, чичо Фестър добиваше повече кураж.

Но ударите не спряха Докс да го провокира с обиди. Даже напротив, сега повече отвсякога достойнството му изискваше да доказва, че не са го пречупили. Нямаше с какво особено да се гордее в момента, но като се опъваше на това лайно, като го обиждаше толкова обилно, че да го превърне в свой враг, се чувстваше по-добре. Тялото му си плащаше за това, но така поддържаше духа си жив.

Завъртя се на койката и премигна от болката в задните си части. Да, обичаше да унижава тъпака и нямаше нищо против да страда за това. А когато всичко свърши, чичо Фестър щеше да си плати за всичко, и то с такъв ентусиазъм, че дори не предполагаше. Ала първо трябваше да преживее изпитанието.

Излязох от задната страна на хотела и направих множество агресивни маневри, докато не се уверих, че нямам опашка. После намерих интернет кафене. След обичайната проверка за следящ софтуер отворих форума, който ползвахме с моя човек от ЦРУ в Токио, млад американец от японски произход на име Томохиса — Том — Канезаки. С него се запознахме преди няколко години, когато беше още зелен идеалист, току-що нает от Управлението и пратен в Токио. Той бързо разгада начина, по който шефовете му го използваха, учеше се с невероятна скорост и успя да обърне играта в своя полза и да оцелее. Бях му помагал при няколко неописани в учебниците операции и можех да разчитам на него за информация, понякога и за оборудване, макар и на известна цена. Чудех се каква цена ще поиска този път. Каквато и да беше, трябваше да я платя. Знаех, че без помощта на Канезаки няма да мога да отърва Докс от бъркотията, в която бе попаднал.