Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

— От какво?

— Че се видяхме очи в очи. И че можеш да ми имаш доверие, че ще пусна Докс, когато всичко свърши.

— Не, нямам ти доверие, че ще го направиш. Но разбрах нещо друго, като ти видях очите.

— Така ли? Какво?

От тона му усетих, че май съм научил нещо, което той не иска да знам. Защо иначе ще настоявам за среща? Да се довериш на някого, като го погледнеш в очите, е пълна простотия, но последният клоун в Белия дом твърдеше, че така е надникнал в душата на Владимир Путин. А и след случилото се в „Гок Сайгон“, беше ясно, че няма да го убия. Затова какво друго съм търсел, ако не информация?

Спомних си за господин блондина. Измъкнах му се. А може би не. Може би имаше и други, които не бях забелязал. В този миг осъзнах колко грешах, че господин блондинът и останалите са подкрепление на Хилгър или част от засадата. По-вероятно беше да са резервен план Б. Ако откажех да следвам указанията им, щяха да се опитат да ме убият на място. След това веднага щяха да премахнат и Докс.

Поех дълбоко дъх, след това издишах.

— Разбрах, че нямам избор.

Той кимна.

— Правилно си разбрал.

Станах и извадих ножовете му. Избърсах ги със салфетка — не обичам да оставям отпечатъци от пръсти по оръжия — и ги поставих на масата. Той не посегна веднага към тях, което беше умно от негова страна. Оставих и телефона на Докс на масата. Нямаше начин Хилгър да е бил толкова глупав, че да го е използвал за издайнически обаждания, ето защо нямаше да спечеля нищо, ако го задържа. А и исках да имам начин моментално да се свържа с него, ако се наложи.

— Кога ще качите информацията във форума? — попитах.

— Вече е там.

Погледнах го. Засега желанието ми да го убия се беше укротило и превърнало във фоново, както се случва, когато си толкова гладен, че апетитът ти временно изчезва.

— Ще се свържа с теб, когато приключа — казах.

Той кимна.

— Знам.

Обърнах се и си тръгнах. Можеше да си позволи да плати пролетните ролца.

Докс седеше на койката в малката каюта без прозорци. Светлините бяха изгасени, очите му — затворени, а на лицето му имаше усмивка. Беше си припомнил плана на къщата, в която живееше като дете, и си бе представил как я строи, като започва от основите, а след това полага тухла по тухла, стига до покрива и приключва с довършителните работи. Сега се опитваше да си спомни имената на всички момичета, с които беше спал, но това беше просто невъзможно, защото не бяха никак малко. За първите десет се сети лесно, макар да се бе случило много отдавна, но след като стигна до двуцифрените числа, доста се затрудни. Опита друг подход и се фокусира само върху онези късметлийки, които му бяха отдали девствеността си, но и този списък се оказа доста дълъг. Знаеше, че никога няма да си ги спомни всичките, а това беше тъжно, но все пак беше забавно да опита, пък и нямаше с какво друго да занимава ума си тук. Беше окован като федерален престъпник: имаше пранги на краката, белезници на китките и верига, която ги свързваше. Не бяха много щедри с дължината на веригата. Можеше да се движи само със ситни стъпки и приведен като старец. Ако го засърбеше носът, единственият начин да се почеше, беше като си потрие лицето в стената. Стаята имаше тоалетна и той предполагаше, че трябва да е благодарен за това, но пък да си избърше задника окован не беше най-приятното нещо на света. Беше почти изкушен да лъсне бастуна, даже повече от изкушен, особено с тези мисли за момичетата, които е дефлорирал, а и ръцете му бяха оковани точно пред чатала, така че нямаше да е трудно. Но ако вниманието на похитителите му бъде привлечено от ритмичното потракване на веригите в тъмното, унижението би било непоносимо. Пък и как, по дяволите, щеше да почисти последствията?

Единственото, което искаше повече от всичко — освен, разбира се, да се изправи и да се протегне, това наистина го искаше най-много, — беше да си измие зъбите. За последен път го беше направил сутринта, в която го отвлякоха, и вече му се струваше, че в устата му е поникнал горски мъх.

Беше обмислил всеки възможен план за бягство, но не виждаше никакъв шанс да успее. Вратата винаги беше заключена. Пробва я с рамото и разбра, че е тежка и масивна. Ако не беше окован, можеше и да успее да я разбие, въпреки че се отваряше навътре и това щеше да го затрудни, но пък с тези вериги нямаше никакъв начин да я ритне. На вратата имаше малко прозорче и те винаги поглеждаха през него, преди да влязат. Но дори и да влязат с превръзки на очите, той какво можеше да направи? Да се довлече до тях и да ги блъсне като тъпия Черен рицар от „Монти Пайтън и Светият граал“? Да им крещи мръсотии? Можеше да опита да крещи с всички сили, когато усети, че са на пристанище, но се съмняваше, че някой ще го чуе. Не знаеше колко голяма е яхтата — държаха го с превръзка на очите, докато го водеха из нея, — но си спомняше, че го свалиха няколко стъпала надолу, след това минаха по къс коридор и го затвориха в тази каюта, затова бе наясно, че е на долен етаж и почти със сигурност във вътрешно помещение. Не, надеждата, че може да се случи нещо добро, ако започне да вика, беше много слаба, но пък рискът някой да влезе и да го пребие от бой с палка, а след това да му залепи устата и да му сложи качулка, беше много голям. Двете възможности изобщо не бяха съпоставими.