Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Таксито ни остави по средата на хотелската алея във формата на полукръг. Двама почти идентични пикола отвориха вратата и ни приветстваха с добре дошли. Тръгнахме през фоайето с излъскан дървен под, украсен с персийски килими. Известно време избирахме къде точно да седнем. Накрая се настанихме един до друг на маса до външната стена, като и двамата останахме с лице към просторното двуетажно помещение. Лоби-барът беше осветен с мека светлина, идваща от няколко полилея от ковано желязо високо над главите ни. Около нас бяха насядали предимно чужденци, които разговаряха и се смееха. Беше безопасно място и затова изглеждаше малко сюрреалистично.

Седяхме безмълвно известно време, като всеки чакаше другия да заговори. Красива сервитьорка разби тишината между нас, като се приближи и ни подаде меню.

— Казвам се Нган — представи се тя. — Да ви донеса ли нещо за пиене?

Хилгър ме изненада с въпроса си:

— Гладен ли си?

Всъщност, да. Бях под напрежение през целия следобед и цялата вечер и бях изгорил без да се усетя калориите, погълнати на обяд. Сега, когато бях поставил под контрол непосредствената опасност, стомахът ми настояваше за внимание.

Кимнах уморено.

— Защо не поръчаш и за двамата? — предложи той. — Познаваш местната кухня по-добре от мен.

Хвърлих бърз поглед на менюто и избрах един вид пролетни ролца и пелмени. Хилгър отново ме изненада, като си поръча бира. Аз останах на портокалов сок. Никой от нас не проговори, докато Нган не се върна с напитките и храната. Когато си тръгна, Хилгър отпи от бирата и подхвърли:

— Сигурно се чувстваш странно да се върнеш отново тук.

Предположих, че този коментар беше опит за сваляне на защитата ми и за измъкване на нещо от мен.

— Защо мислиш така?

Той сви рамене.

— Спомени. На мен така ми действа пустинята. Бях за първи път на мисия в Ирак. Ако сега ме пуснеш на място с много пясък и горещ сух вятър, веднага се връщам обратно в спомените си. Сякаш никога не съм си тръгвал. Хората, които не са преживели подобно нещо… няма как да ни разберат. Сякаш живеят в две измерения, ние — в три.

Разбирах за какво говори. Онази част от теб, която се формира в битка, винаги ще откликва при вида на бойното поле. Вече започваше да ми става ясно, че когато се завърнеш на такова място, сякаш някаква дълбоко заспала част от теб се размърдва и разбужда, а личността, която си мислил, че си, се разтваря в небитието като сън. Може би на това се дължеше параноята ми. Връщаше се старата ми същност, която ме запази жив в джунглата и в места и обстоятелства, при които мнозина загинаха.

Заехме се с пролетните ролца. Масата отдясно, пълна с американци, изригна в силен смях заради шега на един от събеседниците. Хилгър погледна към тях и поклати глава.

— Виж ги тези — каза, — държат се все едно притежават това място. Мислят си, че светът е техен. Драйфа ми се от това понякога.

Загледах се в тях за момент и трябваше да призная, че няма как да не се съглася. Видях група прекалено охранени, потънали в привилегии говеда, родени със сребърни лъжици в устата, чиято единствена представа за истински страх и лишения идваше от образите, които им предаваха по Си Ен Ен между рекламните паузи за избелващи пасти за зъби и ароматни омекотители за пране. Отнасяха се снизходително към местните, защото местните се нуждаеха от техните пари и трябваше да ги обслужват, за да ги получат. Не разбираха, че това е обслужване на персонал, грижещ се за обитатели на старчески дом. Бъркаха стоицизма с пасивността, обслужването със сервилността, сегашния световен ред с някакъв предначертан план. Не осъзнаваха, че хората, на които гледаха отвисоко, ще ги притежават само след няколко десетки години. Или направо ще ги погребат, като се имаше предвид с какви темпове се развива Западът.

Хилгър сложи в устата си една пелмена, сдъвка я и преглътна. Поклати глава.

— Понякога се чудя защо изобщо ми пука — промърмори.

Погледнах го, заинтригуван, че може да се шегува и да яде заедно с човек, който преди час за малко не го екзекутира. Не приемах това за слабост. Напротив, бързото окопитване на Хилгър от предишния ни сблъсък показваше, че отдавна и добре познава насилието. И не само това, а и че човек, който така безстрастно разделя професионалното от личното, е способен на почти всичко. Очаквах от него да действа без никакво угризение и предупреждение, ако сметне, че нещо е необходимо да се извърши.

— И защо ти пука? — попитах.