Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Той затвори телефона, без да каже дума, и тръгна по площада към „Сайгон Таке“. Следих го с камерата известно време, след това огледах площада с невъоръжено око.

След няколко секунди видях набит рус мъж да тръгва небрежно зад Хилгър в същата посока. Погледнах през обектива и видях, че очите му шарят навсякъде, попиват всеки детайл, главата му бавно се въртеше наляво и надясно, докато крачеше. Състоянието на пълна визуална готовност не се връзваше с небрежността на походката и затова разбрах, че е подкрепление на Хилгър. Толкова бързо го разкрих, че дори се почудих дали задачата му не е по-скоро да ми отвлече вниманието. Идеята е, че врагът подозира, че търсиш подкреплението му или някакви средства за наблюдение, затова ти поднася точно каквото очакваш. И щом го забележиш, мозъкът ти се затваря за други, не толкова очевидни опасности. „Знаех, че ще има нещо такова… о, ето го!“ — така разсъждават аматьорите и тези, които не се надяват на дълголетие в занаята. „Знаех си, че ще има нещо… ето го едното, сега къде са другите“ — така разсъждават оцеляващите.

Мъжът продължаваше да се придвижва плавно като пантера, уверен и стабилен. Носеше квадратни очила без рамки и ми приличаше на европеец. Почудих се дали той не вдигна телефона, когато се обадих първия път от Париж. От него се излъчваше готовност, не просто усещане, че е нащрек, имаше и още нещо в уравновесеността и походката му. Ако трябваше да го премахна, това щеше да стане с оръжие и с всичката изненада, която можех да му организирам.

Направих десетина снимки, после огледах площада за други възможни подкрепления на Хилгър. Това беше кварталът на хотелите и навсякъде имаше чужденци, но никой от тях не задейства радара ми. Бяха или прекалено стари, или прекалено отпуснати, или пък жени и деца. Нямаше начин някой от тях да играе тази роля, независимо колко прикрит беше, дори да имаше изключителни сетива. Почти невъзможно беше да замаскираш издайническите знаци, че си част от операция. Скрит зад парка, който не съществуваше при предишното ми посещение, имах идеална гледка към тротоара пред „Сайгон Таке“. Блондинът чакаше точно там.

Щом Хилгър беше оставил господин блондина да върви толкова дълго след него, значи наистина беше уверен, че няма да се опитам да го очистя, докато държи Докс. Или пък господин блондинът наистина беше за отвличане на вниманието, което би означавало, че някой по-дискретен ще последва Хилгър в сградата. Изчаках, но не видях никого, който да ми се стори проблемен.

Тръгнах надолу по вътрешната стълба, поех на югозапад по „Ле Лой“, след това пресякох улицата заедно с петдесетина други пешеходци, докато около нас бръмчаха мотоциклети. От другата страна имаше покрит паркинг с вход към „Сайгон Таке“. Шмугнах се в него, като оглеждах горещите точки, докато вървях. Нищо не сигнализираше за опасност. Завих и зачаках. Никой не се появи след мен. Изчаках още една минута, за да съм сигурен, че Хилгър ще се качи в заведението преди мен.

Влязох в „Сайгон Таке“ и тръгнах по едно от вътрешните стълбища, като спирах на всеки етаж, за да погледна отгоре към приземния. Всичко си беше на мястото. Продължих така до четвъртия етаж, където преминах в североизточната страна на сградата, оглеждайки всичко по пътя си. Все още беше чисто.

Отидох до стълбите, които водеха към „Гок Сайгон“. Огледах се за последен път. Чисто. Добре.

Изключих телефона и включих другото миниатюрно електронно устройство, което носех — детектор за подслушване, направен за мен в Токио от загиналия ми приятел Хари, хакер любител, който обичаше да сглобява всякакви необичайни джаджи. Ако Хилгър носеше микрофон, детекторът щеше да започне да вибрира в джоба ми и да ме предупреди. Тръгнах по стълбите към заведението.

То беше разположено в Г-образно пространство, част от него беше под покрива, а част — под тъмното небе над Сайгон. Дървени подове, маси и столове от летви, потрепващи светлинки около растенията като коледна украса. Съвсем малко посетители, защото беше още рано. Никой от тях не изглеждаше да е пристигнал току-що.

Към мен се приближи сервитьорка. Хвърлих й един поглед, не ми изглеждаше опасна. След това продължих да оглеждам заведението. Жената предложи да ме настани. Поклатих глава и напълно я пренебрегнах, продължавайки движението си.

Все още не виждах Хилгър, ако беше тук, сигурно е зад ъгъла, в късата черта на Г-то. Вървях близо до вътрешната стена, стигнах до ъгъла и хвърлих незабелязано бърз поглед от другата страна. Там беше, седнал в ъгъла с гръб към бетонната стена, с подвити крака, готов да скочи, главата му беше изправена, а очите му шареха. Всички маси около него бяха пусти, тази част от заведението беше моментално опразнена.