Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Когато губиш близки и не можеш да потъгуваш за тях както трябва, светът ти се смалява. Опитваш се да не се привързваш към нищо, чиято загуба ще те нарани. Казваш за всичко: това няма никакво значение за мен. Най-вече за важните неща. Научаваш се да се доверяваш на много малко хора и с годините те стават все по-малко и по-малко. Чувстваш се използван от собственото си правителство. Гадни са ти снаряжението и заповедите, знаеш, че на политиците изобщо не им пука жив ли си или мъртъв, стига да ги преизберат. След това, ако си специален човек, какъвто аз определено бях, те изпращат на мисия, в която да убиеш най-добрия си приятел, излязъл извън контрол: кръвния ми брат Лудия Джейк, все още най-опасния човек, когото познавах. И тогава всичко се събира в едно: ужасът, потиснатата мъка, мълчанието, недоверието, гневът, всепоглъщащата омраза.

Слязох от таксито пред „Рекс“ и отклоних предложението на пиколото да ми помогне за багажа. Нямах намерение да отсядам там, но помнех този хотел от един отпуск в Сайгон и реших, че е добра начална точка, от която да опозная отново града. Зарадвах се, че е все още там, че всичко си му беше на мястото, дори глупавата корона над навеса му. Не само защото беше успокоително да установя, че спомените ми не са населени само с реликви, а и защото познатият терен щеше да ми спести време и да ми помогне да се опазя от враговете.

Погледнах през улица „Ле Лой“ и се усмихнах. Търговският център със странното име „Сайгон Таке“ все още си беше там, беше точно такъв, какъвто го помнех, с единствената разлика, че неоновият надпис „Сони“ беше заменен с реклама на „Моторола“. Не беше мръднала и проектираната от французи община отдясно на „Рекс“, бежовата й фасада с балюстрада светеше ярко под лъчите на залязващото слънце.

Влязох в хотела. Фоайето беше поосвежено, но все още в общи линии същото западнало помещение. Усмихнах се учудено, като си помислих, че едно място може да преживее война, комунизъм и десетилетия наред да си остане непроменено. Докато крачех навътре, ми се струваше, че се връщам назад във времето. Някога, като младеж, бях идвал неведнъж тук с проститутки. Бях удивен колко ясно си спомням лицата, миговете, дори имената на хората отпреди десет хиляди нощи.

Качих се по вътрешните стълби до петия етаж и без да обръщам внимание на табелите, че само гости на хотела се допускат чак до тук, разгледах лабиринтите на сградата. Всичко си беше както преди: коридори с открити балкони в края им, избелялата дървена ламперия и твърдата теракота по подовете, празните дивани и тапицираните столове в скрити ниши, малките масички и пепелниците, наредени с някаква абсурдна готовност за парти, което са преместили на друго място още преди десетилетия. Дори и тлъстите гекони, които се хранеха обилно с насекоми, привлечени от студеното флуоресцентно осветление в коридорите, сякаш чакаха точно мен.

Тръгнах по едно стълбище надолу към третия етаж, след това излязох на балкона в края на коридора. Оттам се откри прекрасна гледка към общината и площада пред нея. Отлично.

Имаше само един проблем: крушката на тавана над мен. Извадих носна кърпа и я развих с няколко завъртания, докато излезе от фасонката. Чудех се дали някой ще забележи и ще завинти нова до утре. Ако стане така, просто ще я отвия отново.

Слязох обратно по стълбите и отидох до паметника на Хо Ши Мин на площада пред общината. Погледнах към хотела. Балконът, който затъмних, се отличаваше от останалите, но не се набиваше много на очи. Имаше достатъчно тъмни петна по фасадата и се съмнявах Хилгър да забележи точно него. Но дори и да го забележи, няма как да знае, че аз съм там, обвит в тъмнина.

„Сайгон Таке“ ми беше по-малко познат, най-вече защото доста бе вдигнал нивото си след последното ми посещение. Освен бижута, часовници, плазмени телевизори и системи за домашно кино, там се продаваха и масажни столове на „Панасоник“. Сайгон бавно, но стабилно забогатяваше. Ала сградата си беше такава, каквато я помнех: четири етажа, отворен атриум от приземния чак до тавана, три стълбища, два ескалатора, един асансьор, входове и изходи на три от страните. Идеално.

Късно вечерта се разходих из центъра на града и си припомнях обстановката, попивах подробностите. Не само „Рекс“ не се беше променил кой знае колко, за мое учудване това важеше за целия град. Ходих в Банкок преди година и едвам познах града, който помнех от войната, но тук комунизмът беше забавил прогреса и чак напоследък Сайгон бе започнал да се развива. Имената на някои улици бяха променени. Имаше и няколко нови високи сгради — на „Ситибанк“, Ейч Ес Би Си, — но като цяло градът си беше нисък както и преди. Разпознах някои от съвременниците на „Рекс“: „Каравел“, който имаше нови високи крила, „Мажестик“, който все така си стоеше над реката. Президентският дворец, чиито порти от ковано желязо бяха размазани от танковете на Севера, когато Югът падна през 1975 година, беше запазен и преименуван на Дворец на обединението и в момента бе туристическа забележителност. Бях поразен от почти осезаемото присъствие на младия мъж, вървял някога по тези улици и гледал тези сгради. Вече не бях този младеж, но неговите спомени бяха мои, мрачният му подарък за мен, те ни обединяваха като потомството на разпаднал се брак, в който няма любов.