Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Гледах назад, докато се отдалечавахме от летището. Няколко таксита ни последваха в натоварения трафик. Изчаках три минути и извиках:

— Чакай! Върни се, върни се! Забравих си слънчевите очила!

Шофьорът ме погледна объркано, не беше много сигурен какво става.

— Слънчевите очила! — повторих и посочих очите си. — Летището, моля.

Той кимна, след това обърна така рязко колата, че ако на мое място беше някой по-възрастен пътник, сигурно щеше да получил инфаркт. Гледах пак назад, докато се връщахме към летището. Нито едно превозно средство, дори някой от стотиците мотористи, не направи същия обратен завой.

Платих на шофьора пет долара — все още предпочитана валута тук, толкова би струвало возенето ми до центъра, ако бяхме го докарали докрай. Върнах се на летището и изчаках вътре, оглеждайки се. Никой не ме проследи, никой не се озърташе и отпред. Намерих друго такси и му поръчах да ме закара до хотел „Рекс“.

Заради натоварения трафик изминаването на осемкилометровия маршрут ни отне почти час. Седях на задната седалка и подскачах, когато минавахме през дупка на пътя. Бях ограден от бръмчаща и натискаща клаксони армада от мотоциклетисти. Само гледах и мислех.

Никога не бях имал намерение да се връщам тук. Не мразех хората, макар мнозина бивши войници да изпитват точно такива чувства — по дяволите, има дори ветерани от Втората световна, които още ненавиждат японците! По онова време ги мразех, да. Исках да ги мразя, да докажа, че въпреки азиатското си лице съм различен от тях, че съм американец, дори по-голям американец от тези, които теглеха и се биеха рамо до рамо с мен.

Имах много възможности да разпаля тази омраза, много причини. Виетнамците бяха майстори на психологическите мъчения. Можеха да превърнат всичко, дори и най-безобидното нещо от окръжаващата среда, в смъртоносно оръжие, така че накрая целият свят започваше да ти се струва вражески. Писалки бомби и консерви бомби, трупове на умрели войници. Опъваха въжета зад клоните, които да ни съборят, криеха мини в пръстта. Слагаха шипове на пътя и след това правеха засади и убиваха тези, които се опитваха да се прикрият в храстите.

Представете си, че загубите така приятел, човек, чиято усмивка винаги успява да ви разведри, който ви е спасявал живота, който ви е подкрепял каквото и да се случи. Представете си омразата след това. И после си представете следното: докато още не сте осъзнали какво става, докато униформата ви все още е подгизнала от кръвта на приятеля ви, двама, които никога преди това не сте виждали и никога повече няма да видите, го слагат в чувал и го хвърлят грубо в медицински вертолет. След миг вече го няма, до такава степен е нереален, че не можете да си обясните откъде е тази кръв по вас. Няма погребение, няма церемония, само мъка, толкова силна и объркваща, че се давите в нея, и единственото нещо, които ви предпазва тази мъка да не ви парализира напълно и да не ви убие, е гневът. Той е толкова силен, че нормалните хора дори не могат да си го представят.

Знаете ли, гневът си има своето предназначение: той ви дава възможност за бягство от действителността. Но цената му е жестока. Правиш неща, на които не си предполагал, че си способен, на които не си предполагал, че е способно което и да е човешко същество, за които после не можеш да говориш, дори с хората, които са ти помагали да ги направиш. В такова състояние човешките ти качества, като съчувствие, дори страх, изчезват. Чувстваш се сякаш вече си умрял и в известна степен е така, част от теб е умряла и никога повече няма да се съживи. Тогава да те убият, е почти проява на милост. Защото ако надживееш собствената си смърт, обратният път към живота е почти невъзможен. След войната останаха изпразнени от съдържание мъже, чийто единствен начин за общуване със света беше смяната на мълчание с гняв, те се опитваха по този безсмислен път да обяснят и себе си. „Аз умрях там“, казваха те.

Дълго време и аз се чувствах така. Но сега, когато гледах през задното стъкло на таксито сменящите се гледки на суровата страна, която беше погълнала невинността ми, си мислех: „Не, не умрях тук. Във Виетнам се родих.“

Така и не бях си тръгнал оттук. Не и напълно. Върнах се в Щатите, после обиколих целия свят, накрая се установих поне за известно време в Япония. Но роденият тук човек не успя да порасне, не се промени фундаментално. Тялото му беше скитало, но умът му бе останал там, където се бе появил.

Веднъж, когато казах на Мидори, че искам да изляза от бизнеса, тя ме попита колко усърдно съм се опитвал да го направя. При спомена челюстта ми отново се стегна. Знаеше ли тя изобщо какво е ужас? Как би могла тя, а и всеки, който не е бил на война, да си представи как войната променя хората?