Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

И въпреки това той се променяше. Тя забелязваше разни малки неща. Винаги е бил добър слушател, очите му се впиваха в нея, цялото му тяло се изпълваше с внимание, което беше много рядко качество при мъжете. Все още беше така, но напоследък говореше все повече и жестикулираше. Не беше забелязвала да го прави преди да дойдат в Париж и знаеше, че това е проява на хамелеона в него, или както един неин колега го наричаше „способност за промяна на формата“, защото хамелеоните сменяха само цвета си, а умението на Рейн да се слива с обкръжението беше много по-голямо. Харесваше й вкусът, който бе започнал да развива за френска музика — Жан Луи Мюра, Патрисия Каас, — а това означаваше, че става все по-отворен към непознати култури, което също й допадаше. Чудеше се до каква степен способността му да прегърне новото, да го направи част от себе си и да направи себе си част от него, можеше да се отдаде на японския му произход и до каква степен просто на характера му. Искаше й се да го попита, но се страхуваше, защото можеше да го засрами, а това би могло да спре промените, които толкова много й харесваха.

Знаеше, че не му е лесно. Предизвикваше се да се променя, но и промените го предизвикваха. Какво казваше Ницше? „Когато се вгледаш в бездната, и бездната се вглежда в теб.“ Но този феномен имаше и положителни страни.

Понякога се чудеше какво ли се е случило с Мидори и сина им. Доколкото й беше известно, все още живееха в Ню Йорк. Рейн така и не й разказа какво точно се беше случило, само спомена, че вече са в безопасност, а той никога повече няма да ги види. Дилайла тайно се радваше и на двете. Беше съвсем наясно още когато й каза за първи път за тях, че тази тема ще е табу. Да, но какво бе станало с тях? Каквото и да беше, той изглеждаше примирен. Може би и доволен, съзнателно или подсъзнателно, че е постъпил правилно, като е отишъл да ги види и след това се е погрижил за тях, но едновременно и облекчен, че по причини, над които нямаше контрол, те се излезли от живота му. Уважаваше го за първото и беше доволна от второто. Вдигна очи и го видя пред себе си, и още от този миг знаеше, че нещо много сериозно се е объркало. Беше както винаги елегантно облечен, този път в син кашмирен блейзер и риза на райета, която му бе купила от „Шарве“. Чертите на лицето му, разбира се, бяха същите — азиатски, с лек намек за още нещо, имаше хубава черна коса, съвсем леко посивяла около ушите. Но веднага забеляза, че погледът му е различен. Беше делови, почти безизразен, а когато станеше такъв, Рейн изглеждаше опасен за всеки, който имаше очи да забелязва подобни детайли. И тялото му беше различно, даде си сметка тя. Той се поддържаше във форма и винаги беше пъргав, но сега изглеждаше напрегнат, раменете му бяха леко приведени, а главата непрекъснато се въртеше на всички страни, очите му попиваха и най-малката подробност, докато обхождаха пейзажа. Всичко се бе завърнало, сякаш месеците в Париж не беше ги имало, убиецът в него бе надделял.

Той седна и я погледна, след това обходи с очи заведението.

— Какво има? — попита Дилайла.

— Хилгър е хванал Докс.

— Как така „хванал“? — изненада се тя, усещайки как лицето й пребледнява, защото подозираше най-лошото.

— Пленил го е. Отвлякъл го е. Държат го някъде на яхта. Получих съобщение от тях в затворения форум, който ползвахме с Докс. Не знам какво са му направили, за да го накарат да ме предаде, но мога да си представя. Аз…

Млъкна за момент, сякаш се обърка.

— Налага се да вървя. Но реших, че трябва да ти кажа.

— Разбира се, че трябва да ми кажеш. Иначе какво — щеше да изчезнеш, без да се обадиш!? — докато го произнасяше, осъзна, че за малко не бе постъпил точно така. Беше го правил и преди всъщност. Дължеше се на вярата му, че трябва да се грижи за себе си, че не може да споделя всичко просто така, оттам идваше и обърканото му изражение в момента.

Рейн не й отговори и тя разбра, че му е много трудно дори само да остане още малко при нея.

— Къде отиваш? — поинтересува се Дилайла.

— Да се видя с Хилгър.

— Да не си полудял? Може да…

— Да, вече обмислих и тази възможност. Взел съм всички предпазни мерки, за да я предотвратя.

— Накарал те е да реагираш. Трябва да укротиш топката.

— Знам какво правя.

— Джон, недей…

— Не ми казвай как да постъпвам. И ти непрекъснато се излагаш на рискове, и ти никога не ме слушаш, когато те моля да се оттеглиш.

— Различно е. Родината ми…

— Не искам да слушам за родината ти. Става въпрос за мой приятел.