Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Давах си сметка, че толкова опасен човек като Хилгър, който в добавка имаше и ужасно много връзки, никога не би сметнал подобно нещо за приключено. Доколкото разбирах, беше напуснал държавната си служба и беше започнал свой бизнес, някакъв вид частно разузнаване, по-сенчесто, с повече връзки нависоко и доста по-безотчетно от частните фирми в областта на сигурността, като „Блекуотър“ и „Трипъл Канопи“ 2 2 „Блекуотър“ и „Трипъл Канопи“ — частни военни американски фирми, изпълняващи държавни поръчки за охрана и сигурност. „Блекуотър“ работи в Ирак и за Държавния департамент (външното министерство на САЩ), „Трипъл Канопи“ също работи в Ирак и за транспортното министерство на САЩ. — Б.пр. . Мислех, че след Хонконг е вън от играта, но очевидно е имал спасителен пояс.

Настана мъчителна тишина, която трябваше да ме принуди да кажа нещо и да издам нетърпението си. Пак тактика, помислих си. Все още чертае границите на бойното поле. Отново си погледнах часовника. Беше „Жаже-Льокултр реверс гран тай“ 3 3 Jaeger Le Coultre Reverse Grande Taille — прочут швейцарски модел часовници. Най-характерната им особеност е, че циферблатът може да се обръща по желание и обратната му страна също е часовник. Струват между 5 и 25 хиляди долара. — Б.пр. от неръждаема стомана с кафява кожена каишка. Нищо не ми пречеше да нося и „Трасе“ 4 4 Traser — швейцарски часовници, подходящи за екстремни условия, с хронометър и високотехнологичен източник на светлина. — Б.пр. , но гледах да избягвам всичко, което можеше да бъде разпознато като тактическо оръжие. Хората, които разбират веднага щяха да се досетят. Пък и имам слабост към скъпите часовници като „Жаже“. Оценявах целия интелектуален потенциал, вложен в проектирането и производството им, представях си как часовникарите ги изработват, сложили дебели очила и извадили лупи и фини инструменти, за да направят всичко както трябва…

— Искам да ти поръчам да свършиш нещо — заговори най-накрая Хилгър. — Всъщност — три неща. Ако се съгласиш, Докс ще живее. Ако не — умира.

— Дай ми да го чуя — казах, като се стараех тонът ми да е спокоен.

Чудех се дали ще ми откаже. На негово място не бих постъпил така глупаво — нямаше да си мръдна пръста, без да получа това, което в бизнеса с отвличанията наричаха „доказателство, че похитеният е жив“. Никой не дава нищо безплатно. Хилгър можеше да поиска да размени няколко думи с Докс преди да се съгласи. Дотук беше режисирал всичко много внимателно; може би ще иска да поиграе още малко театър. Но не го направи. Каза само:

— Почакай.

След трийсет секунди чух носовия баритон на Докс.

— Как си, готин? — Тъкмо да му се скарам, че ме нарича така, защото не исках Хилгър да знае колко сме близки, и той продължи. — Да знаеш, че тези четири момчета са пуснали високоговорителя на телефона.

Високоговорител, значи. Трябваше да го предположа, добре, че Докс ми каза. Беше умно от негова страна да спомене и колко са на брой, ей така, между другото. Хилгър сигурно нямаше нищо против, вероятно смяташе, че така ме смазва психически с численото си надмощие.

В тона на Докс се усещаше известна мрачност, която нямаше нищо общо с неговия открит и нахакан характер, който се бях научил да приемам, а после и да харесвам. Отново буря от емоции заплаши да ме погълне: облекчение, че е жив, тревога за предстоящото, гняв, че е позволил да бъде пленен. Опитах да се овладея, после почувствах как леденостудената ми същност, скрита дълбоко в мен, излиза на повърхността и поема контрола. И когато това се случи, изпитах единствено облекчение. Най-накрая истински повод за страх. Истинска причина да не се боря със собствената си същност.

— Добре ли си? — попитах.

— Жив съм. Смятам, че този разговор цели да установи това.

— Знаеш ли къде си?

— На яхта. Ще ми се да мога да ти кажа повече.

След това гласът му изчезна, а от другата страна на връзката отново се появи Хилгър.

— Ще използваме форума — каза.

Внезапното грабване на телефона ми подсказа, че се притеснява да не би Докс да ми каже нещо, което би ми било полезно. Но какво?

— Не — отвърнах. — Каквото имаш да ми казваш, ще ми го кажеш в лицето.

— Не, ще стане както аз искам или…

— … или ще вървиш на майната си — и натиснах бутона за прекъсване на разговора. Или по-скоро — направи го леденостудената ми същност. Тя знаеше, че ако не установя някакъв контрол още от самото начало, винаги ще съм след събитията, ще се опитвам да догонвам всяка следваща стъпка и накрая, въпреки отчаяните ми усилия и трескавата ми надежда, Докс щеше да се окаже мъртъв и вероятно и самия мен щеше да ме последва същата съдба.