Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

— Предпочитам телефонен номер — каза с все още разумен тон. — Или имейл адрес. Или сайт със затворен форум. Защо не ми ги дадеш?

— Не знам как да се свържа с него — отвърна Докс. — Той ме търси.

— Как?

— Обажда ми се. Винаги от различен номер. Но не съм го чувал от месеци.

— Лъжеш, Докс. Видя се с него преди три месеца. В Барселона.

Докс премигна, но моментално се овладя.

— Бях в Барселона да разгледам архитектурата на Гауди и да се позабавлявам с местните жени. Блъфираш и много добре го знаеш.

Хилгър наистина блъфираше — от архивите на митниците знаеше, че Докс е бил за четири дни в Барселона, но нямаше представа дали там се е виждал с Рейн. Манипулацията обаче си струваше заради това единствено, несъзнателно примигване.

Настъпи дълга тишина, накрая Хилгър проговори.

— Последен шанс. Имаш ли нещо да ни казваш?

Докс отново погледна към краката си, после се извърна към Хилгър и се усмихна.

— Нашият герой не изглежда никак добре.

Панчо се ухили, грабна една хавлия и тръгна към него.

— Не — спря го Хилгър. — Знаеш много добре, че си се разгорещил. — И кимна към Демеер. — Направи го ти.

Демеер взе кърпата от Панчо.

— Извади късмет този път, задник — подхвърли на Докс мексиканецът. — Но само този път.

Докс се усмихна и отново каза нещо на испански. Ноздрите на Панчо потрепнаха и той се наведе напред като доберман на каишка.

— Вън — заповяда Хилгър.

Панчо поклати глава.

— Не, добре съм. Като не ми даваш да го направя, поне ме остави да гледам. Искам да чуя как гласчето му ще изтънее като на малко момиченце.

— Вън — повтори Хилгър.

Панчо хвърли последен поглед към Докс, после кимна и тръгна към вратата.

— Ще ми липсваш, чичо Фестър — извика след него Докс. — Да дойдеш пак, чу ли?

Демеер вдигна главата на Докс и уви около нея хавлията със сръчността на хирург. Докс се опита да се измъкне, но без резултат. Гътри, който го беше яхнал върху масата, пусна вода по маркуча. Погледна към Хилгър. Хилгър кимна.

Гътри насочи маркуча към гърдите на Докс. Студената вода напои веднага хавлиената кърпа. Докс въртеше глава наляво и надясно, но Гътри не спираше водата. Измина цяла минута, през която Хилгър знаеше, че Докс бе задържал дъха си. После изведнъж едрият мъж започна да се задавя и да кашля, тялото му се удряше в масата, вързаните му китки и глезени също се тресяха. Гътри продължи да излива вода още няколко секунди, след това отмести маркуча.

Преимуществото на кърпата беше, че с нея можеше да се регулира количеството вода, което обектът да глътне, като в същото време го задушаваше и така създаваше усещане за удавяне. И точно това усещане предизвикваше търсената паническа реакция. Истинското давене не даваше резултати, защото ако изпаднеш в безсъзнание, вече не може да се панираш, а свестяването може понякога да доведе до еуфория, а не това беше целта на суровия разпит. Пък и истинското давене беше рисковано: ако обектът умре, със сигурност не може да бъде разпитван. А дишане уста в уста примерно със заподозрения терорист Абдула, когото току-що си измъчвал, не се смяташе за проява на добър вкус в тази общност.

— Имаш ли нещо да ми казваш? — попита Хилгър тихо, колкото да привлече вниманието на Докс. — Или искаш да опитаме пак същото?

Докс спря да кашля, но не отговори. Хилгър кимна на Гътри, който отново насочи маркуча към лицето на Докс.

Извършиха същата процедура още два пъти, после още веднъж. На петия път, когато Гътри насочи маркуча, видяха, че изпод кърпата се стича повръщано. Хилгър прецени, че е настъпил най-подходящият момент. Ако продължат, паниката ще отстъпи пред изтощението и ще трябва да се премине към по-брутални тактики, което Хилгър не искаше, а Докс — още по-малко.

Затова кимна на Демеер, който пристъпи напред и махна хавлията от лицето на разпитвания. Докс се метна рязко напред и назад, опитвайки се инстинктивно да избегне струята. Гътри отмести маркуча. Докс изхриптя и се задави, след това отново се надигна с приглушен сподавен вик.

— Някоя смешка ли искаш да разкажеш? — попита Хилгър и веднага се засрами от себе си.

Но на Докс вече не му беше до смешки. Гърдите му се надигаха в ритъма на неконтролируема паника. Зъбите му тракаха, а ръцете му трепереха в оковите. Дробовете му свиреха, от гърлото му излизаше хленч и Хилгър осъзна, че човекът плаче.

Отърси се от срама и отвращението. Наведе се напред и каза:

— Не искам да знам къде е. Просто ми кажи как да се свържа с него.