Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

ОИСБ бе военна програма, съкратено от оцеляване, изплъзване, съпротива, бягство. Въпросът целеше две неща: първо, да провокира спомени, които да предизвикат тревожност; и второ, да покаже, че Хилгър знае много за Докс и владее напълно положението.

— Ти ми кажи — отвърна Докс и Хилгър си помисли: хвана се!

— Направили са го — продължи на глас Хилгър. — Удържал си почти пет минути. Инструкторите ти са били впечатлени.

Докс се усмихна.

— Дадоха ми златна звездичка.

— Но извън класната стая е доста по-различно. По-тежко е.

Докс хвърли поглед към завързаните си крака.

— Знаеш ли, това, че последните тъпи закони позволяват подобни неща, не значи, че трябва да ги вършите. Засрамете се.

Панчо се изхили.

— И защо не? Законите дори ни обещават да ни обезщетят, ако някой реши да ни съди.

Докс се обърна към него.

— Особено ти, синко, трябва да се засрамиш. Ти си позор за морските пехотинци.

В първия момент Панчо се стресна, но после погледна татуировката на бицепса си и разбра откъде Докс знае.

Хилгър едвам се сдържа да не се усмихне. И Докс играеше същата игра като него: знам повече, отколкото ви съобщавам.

— И какъв е този акцент? — попита Докс. — Да не си от Мексико?

Панчо присви очи.

— Проблем ли имаш с народността ми?

Докс извърна глава и се изплю.

— Е, това обяснява доста неща.

Панчо понечи да тръгне напред. Демеер застана пред него.

— Спокойно, спокойно — каза.

— Хайде де — подкани го Докс. — Може и да ме победиш така, както са ме вързали.

След това добави нещо на испански, което накара Панчо да побледнее като платно. Той се опита да заобиколи Демеер, но едрият мъж го върна обратно.

Хилгър беше впечатлен. Докс използваше всички налични средства, за да установи максимален контрол, и набираше все повече стабилност. Преди да продължи да манипулира обстановката в своя полза, Хилгър се намеси:

— Прав си, странно е, че се вдигна толкова шум покрай тези… как ги нарече президентът? „Алтернативни техники на разпит“, точно така. И е вярно, че се оказват до голяма степен неефективни. Завличаш в мрежата някакви редови бойци на джихада. Не знаеш кои са, да не говорим каква информация имат. Слагаш им клемите, пускаш ток до дупка и те бълват толкова глупости, че дори в тях да има някаква полезна информация, няма как да разбереш, още по-малко пък знаеш как да я използваш — млъкна, сякаш се замисли.

— Но когато знаеш кого си пленил? И когато си сигурен, че има информация, която ти трябва? И можеш да я провериш незабавно, в мига, в който си я изтръгнал? Е, в такава ситуация клемите и токът са най-добрия ти приятел.

— Чуй се само какво каза току-що — отвърна му Докс. — Ама хубаво се чуй. Клемите и токът били най-добрият ти приятел? Май работата на терен ти е дошла в повече, амиго. За всички ви важи това. Трябва да потърсите помощ. Спешно ви се налага.

Хилгър започваше да се изнервя въпреки усилията си да се сдържа.

— Това, от което спешно се нуждая — каза той, — е информация. Кажи ми как да се свържа с Рейн.

Докс се изхили.

— Ясно, предположих, че си бесен заради Хонконг. Как е гърбът ти, впрочем? Столът си беше доста тежичък.

Хилгър си заповяда наум да не захапва стръвта. Не биваше да пада на това ниво. Ако реагира като Панчо, накрая всичко щеше да свърши с пребиването на обекта до смърт и нищо ценно налице.

— Гърбът ми е добре — заяви Хилгър. — Благодаря, че попита.

— Какво искаш от Рейн? Да не си му ядосан, че уби онзи тип Ал Джиб? Той искаше да построи атомна бомба за „Ал Кайда“. И ти щеше да му дадеш материал. Ще бъда откровен с теб, повдига ми се, когато стоиш толкова близо до мен.

— Това, което не знаеш за Ал Джиб — изтъкна Хилгър, — би могло да напълни цяла книга. А когато „Ал Кайда“ наистина се сдобият с бомба или радиоактивно устройство, с твоя приятел трябва да благодарите на себе си за това. Провалихте операция, която можеше да го предотврати.

— Това ли си мислиш, когато сънотворните не ти действат и лежиш буден нощем?

Странно. Отначало, като видя Докс така безпомощен, гневът на Хилгър от последното му изпълнение и от дългото възстановяване от удара със стола се поуталожи. Но този кратък и невероятен прилив на симпатия започна да се стопява толкова бързо, че сякаш никога не се бе случвал.

Започна да осъзнава, че това няма да е лесна работа. Наистина, информацията, която искаше, щеше да е съвсем минимално предателство, но честта и представата му за самия себе си диктуваха на Докс, че не трябва да предава нищо без бой. И макар че първоначалните му молби щяха да се окажат толкова безполезни, колкото и съпротивата на Докс по-късно, Хилгър си имаше собствени причини да опита още веднъж. Така споменът за случилото се щеше да е по-малко мъчителен.