Бари Айслър: Рейн-сан: Реквием за един убиец

— Не, бе човек — каза. — Чакай. Искам да помогна.

Приятелите му започваха да ме наобикалят и да напредват по фланговете. Усетих прилив на адреналин във вените си и направо се надрусах от него. Отново проверих какво става зад гърба ми. Беше чисто.

Знаех, че всичко ще свърши бързо. Един, може би два въпроса, за да ме разсее и да ме накара да се чувствам уязвим; силен удар, за да ме събори и да даде сигнал на приятелите си да се присъединят; весело ритане на множество крака; след това щяха да ми вземат портфейла, часовника и всичко, което повече нямаше да ми трябва.

— Всичко е наред — каза той и се приближи. — Знам, че си дошъл тук да търсиш нещо. Искам…

За повечето хора е трудно да вършат две неща едновременно, като да завършат изречение и да избегнат удар с пета в носа. Затова без усилие го повалих още преди да изкаже мисълта си. Не беше особено трудно, но и ситуацията беше проста и нямаше нужда от нищо специално. Трябваше само да го разконцентрирам и да му наруша равновесието. Което и направих.

Пристъпих към него, сграбчих го с дясната ръка здраво за гърлото, а с десния си крак го ритнах по краката. Но тъй като го стисках за шията и наместо килим имаше асфалт, хватката заприлича на класическо осото-гари , или голям външен мах с крак, какъвто бях правил хиляди пъти, докато бях в „Кодокан“. Основно движение, но все още едно от любимите ми.

За част от секундата господин помагачът застана хоризонтално. След това се строполи надолу, подпомогнат от натиска, който упражнявах върху врата му. Тилът му се разби на асфалта със силен звук, като от ударена в маса книга.

Стиснах сгъваемия нож, който държах в предния си джоб, и се огледах. Беше все още чисто. Направих крачка към двете приятелчета, които бяха замръзнали на място.

— Все още ли искате да ми помогнете? — попитах със спокоен глас.

— Не, човече — отвърна единият, вдигнал умолително ръце. И двамата започнаха да отстъпват. — Споко, бе човек.

На другия ден прегледах вестниците и не намерих нищо за убийство в „Ла Гут“. Главата на господин помагача трябва да е била доста твърда. Единственият недостатък на цялата работа според мен беше, че от предпазливост трябваше за известно време да стоя далеч от там.

Но имаше и други подобни места и аз продължих да ги обикалям по тъмни доби. Но нощните разходки не ми помагаха много. Ситуационното заставане нащрек срещу потенциално улично престъпление беше едно, а трескавата върхова готовност, необходима, за да надвиеш професионалисти, опитващи се нагло, безстрастно, целенасочено и методично да ти отнемат живота, беше съвсем друго. Ако си пристрастен към второто, какъвто може би беше случаят с мен, първото не е нищо повече от някоя спорадична доза метадон пред лицето на дългогодишна хероинова пристрастеност.

Колкото повече връзката ми с Дилайла се задълбочаваше и аз се отдалечавах от начина на мислене, необходим за оцеляването на наемния убиец, толкова повече онази част от мен, която беше привързана към опасностите и която ме бе спасила в джунглите на Виетнам, а после и в многобройните градски джунгли, не харесваше какво се случва. Убиецът в мен, човекът с леденото самосъзнание, готов да свърши всичко възложено му, се чувстваше изтласкан, разжалван. Но какво можех да направя? Не знаех как да го прилаская, не знаех дали това е възможно. Знаех само, че той е смъртоносно опасен, по-опасен от тези, които познавах, и способен на почти всичко, което според него оцеляването му изисква. Усещах как си търси причина, повод, извинение да се надигне и да ме изхвърли от сегашния ми живот.

Заради някой, който има нужда от него. Някой в опасност. Като Докс.

Докс се свести внезапно. В един миг беше в безсъзнание, нямаше го, а после сякаш някой го рестартира. Премигна, преглътна и му хрумна, че може би е било кошмар. От време на време сънуваше подобни неща — че куршумите му губят скорост или ножовете му залепват за ножниците. Когато това се случваше, знаеше, че трябва да тренира, защото само тренировките му помагаха да си възвърне здравия сън. Но този път се свести и образите в ума му станаха по-отчетливи, тогава осъзна, че всичко се случваше наистина. Бяха го сгащили.

По дяволите, болеше го цялото тяло. Сигурно са го размятали, докато е бил припаднал. Опита се да помръдне, но не успя и веднага разбра защо. Китките и глезените му бяха завързани, а ръцете му бяха опънати над главата. Или по-точно — под главата, защото след като си възвърна възприятията, му стана ясно, че е вързан на наклонена дъска, а краката му са на педя над главата. Това никак не беше добър знак.