Бари Айслър: Рейн-сан: Реквием за един убиец

Харесвах Париж и почти всичко, свързано с него. Също като Барселона, където ходихме за един месец с Дилайла година по-рано, и той беше един от най-красивите градове, които бях виждал — архитектурата, откритите пространства и безкрайните, подканящи към разходки улици. Обичах културата на пиене на кафе, наслаждавах се на това място, защото предлагаше възможност да утоля страстта си към тази напитка в множество кафенета по тротоарите. Учудваха ме разни малки мистерии, като например изоставените велосипеди, заключени с вериги към парковите порти на Плас де Вож, захвърлени, безжизнени и оковани, с огънати или счупени колела, като осакатени домашни любимци, на чиито собственици сърце не им е дало да ги приспят и затова са ги изпъдили да умрат сами. Мислех си за поколенията, посещавали Париж преди мен, мечтатели и циници, романтици и радикали, хора, дошли тук да открият нещо, и такива, пристигнали, за да забравят какво са изгубили или изоставили.

Никога преди не бях идвал в Париж и когато за първи път стъпих в този град, се оказа, че впечатленията ми за него са втора ръка. Очаквах духът му да е смесица от архитектура, романтика, история и кулинария. Представях си Лувъра и стъклената му пирамида, Сена и „Нотр Дам“, интелектуалци, които спорят за философия и пушат на тумби цигара от цигара в кафенетата по левия бряг на реката.

Затова видяното от прозореца на влака по пътя от летището ми се стори обезпокоително. Париж изглеждаше обсаден, заграден от бедни квартали, приличащи на бордеите край Рио. Много от тях бяха заобиколени от високи стени, поне откъм магистралите и влаковите релси, а всеки сантиметър от високите бетонни огради, някои окичени с бодлива тел на върха, бе покрит с грозни и гневни графити. Приличаха на вълноломи пред бурно море. Докато стигна до Гар дю Нор в истинския Париж, графитите ставаха все по-малко, но значението им заседна в главата ми: това беше цивилизация, обградена от врагове, тя живееше трудно в някакво подразбиращо се, но крехко примирие с тях и бавно губеше войната, а знаците за това бяха навсякъде, ала жителите й предпочитаха да не им обръщат внимание.

Наех малък апартамент на булевард „Ботрей“ в Четвърти арондисман 1 1 Arrondissement — административна единица на Париж. Френската столица е разделена на 20 арондисмана. — Б.пр. , близо до мястото, където някога е живял Джим Морисън, на границата с квартал „Маре“. Наемът беше висок, но от последната операция в Япония бях спечелил необлагаеми два милиона долара и можех да си го позволя. Харесваше ми духът на тази част от града, приглушената светлина на уличните лампи, смеховете и разговорите от баровете и бистрата. По някакъв странен начин ми напомняше задушевността на Сенгоку, токийския квартал, който бях принуден да напусна преди хиляди години.

Дилайла беше много заета със своята работа, освен това трябваше да внимаваме, когато се срещаме, така че имах много свободно време. Това беше добре: донякъде защото обичам самотата, донякъде защото ми даваше възможност да се адаптирам към новото усещане да има някой в живота ми. Не бяха само плановете, които правехме няколко пъти седмично — нещо непознато за мен, — вечеря в „Льо Пти Селестен“ на едноименния кей; разходка по тесните улици на остров Сен Луи; нощ в моя апартамент, понякога в нейния. Ставаше въпрос за това, че си в града най-вече заради друг човек, който живее там. До голяма степен това усещане ми харесваше, но ми трябваше известно време да свикна с него и се радвах, че обстоятелствата ми позволяваха да го направя, без да бързам. Докато бях сам, опознавах Париж, четях, усъвършенствах френския си със записи на касети. Това беше четвъртият език, който учех, след японския, английския и португалския, помнех го до известна степен и от уроците в гимназията и спомените се възвръщаха бързо.

Все си повтарях, че искам да изляза от бизнеса, но чак напоследък, с Дилайла, този копнеж стана съвсем реален. За известно време и тя се движеше в същата посока. Службите, за които работеше, я обвиняваха за загуба на колега, наемен убиец на име Гил, в една иначе успешна антитерористична операция в Хонконг, и възнамеряваха да я отлъчат. Но тя им се опълчи и успя да си върне позициите и сега бе решена повече отвсякога да продължи да работи за тях.

Бях раздвоен относно нейната работа. От една страна, това ми даваше свобода, която ми харесваше. От друга — фактът, че се застоя в тези среди, проваляше усилията ми аз да изляза от тях. Донякъде ставаше въпрос за професионални инстинкти — нуждата от готова история за прикритие, ако се натъкнеше на някой познат, докато съм с нея, както и за нейните рутинни проверки на периметъра и другите тактики, които непрекъснато ми напомняха какъв съм. Отчасти ставаше въпрос и за неспирната необходимост от оперативна готовност, защото докато бе част от този начин на живот, тя беше в риск, а ако си с някого, когото го грози опасност, най-добре да приемеш, че и ти си в риск. Донякъде ставаше въпрос и за перспектива: щом съм толкова близо до някого, който е още в тези среди, доколко можех да избягам от тях?