Бари Айслър: Рейн-сан: Реквием за един убиец

Понякога я притисках, но не много силно. Бях се убедил, че Дилайла е боец, и ако усети или дори има и най-малко съмнение, че някой не й вярва или по някакъв начин я командва, имаше склонност да се измъква.

— Защо не се пенсионираш? — попитах я веднъж, докато пиехме кафе със сметана и ядяхме кроасани в „Льо Лоар дан ла Тейър“, ресторант на рю де Розиер, кръстена на съсела в чайника от „Алиса в страната на чудесата“. Дилайла ме заведе там и на мен много ми харесаха различните столове около малките дървени масички, еклектичните картини по стените, прекрасният аромат на свежо смляно кафе, който се носеше от години из това място. — Можем да си купим апартамент на плажа в Барселона. Да правим любов на шума от вълните нощем и да се разхождаме сутрин по брега. Само ласките на слънцето и миризмата на кафе, никакви лоши спомени.

Тя се усмихна и отметна рус кичур от лицето си. Сините й очи бяха озарени от слънчевите лъчи, които влизаха през големите витрини на ресторанта.

— От твоята уста звучи много примамливо. Особено частта с правенето на любов.

— И на мен тя ми е любима.

Тя се засмя.

— Не знам, Джон. Не знам.

Отпи от кафето, аз я наблюдавах внимателно. Харесваше ми, когато ме наричаше Джон. Тефтерчето ми с адреси е тънко и малцина от него ме наричат по първо име. Мидори ми викаше Джун, съкратено от японското ми име Джуничи, и някога и това много ми харесваше. Но то беше преди тя да ме предаде, за да запази невръстния ни син, и така да ме лиши от достъп до живота му. За голяма част от лошите спомени, които току-що бях споменал, беше виновна Мидори.

— С какво би си вадила хляба, ако не се занимаваше със сегашната си работа? — попитах. — Ако никога не беше влизала в този бизнес. Мислила ли си за това?

— Понякога — позволи си да каже тя.

— И какво би правила?

— Не знам — повтори. — Може би щях да бъда моден фотограф. Под това прикритие живея в Париж и ми харесва. Предполагам, че би могло да ми бъде и истинска професия.

— Тогава го направи.

Тя взе ръката ми.

— Знаеш, че не мога. Иран се готви да се сдобие с ядрено оръжие, трябва да се справим с „Хамас“ в окупираните територии и с „Хизбула“ в Ливан. Положението ще се влоши, преди да се оправи, ако изобщо се оправи. Не мога просто така да си тръгна, за да си снимам анорексички на модния подиум.

— Само от това ли ще си тръгнеш?

— Знаеш какво имам предвид.

Опитах пак една вечер, докато стояхме притиснати на моста „Сули“ и се взирахме в трепкащите светлинки на остров Сен Луи и осветените колони на „Нотр Дам“.

— Твоите служби те използват. Защо просто не ги напуснеш?

Усетих я как се стегна и направи половин крачка назад.

— Казах ти и преди — започна тя и ме погледна в очите. — Не става въпрос за службите. Става въпрос за моята страна. За моя народ.

Поклатих глава.

— Такива не ми минават. Мисля, че се опитваш да се съревноваваш с мъжете, които те обвиниха за убийството на Гил в Хонконг. Искаш да им покажеш, че си по-корава от тях, че не могат да те изместят.

— Защо гледаш на всичко толкова еднопланово? Да, имам лични причини да остана. Намесено е достойнството ми, добре, признавам си. Но защо не приемеш, че имам и други причини?

— Защото…

— Аз ще ти кажа. Защото никога не си бил свързан с нещо по-важно от теб самия. Не вярваш в нищо. Затова не можеш да си представиш, че другите хора не са такива. За теб аз съм заслепена или лъжа, или съм наивна.

Усетих как лицето ми пламна.

— Разбирам безкористните ти причини по-добре, отколкото си мислиш. Знам също така, че колкото по-отдадена ставаш на службите или на родината си, толкова по-празна ще се почувстваш, когато осъзнаеш, че любовта ти е била несподелена. И толкова по-предадена.

Помълчахме. Тя проговори първа.

— Не е задължително с всички да става така.

— Да познаваш някого, при когото е било различно?

Гледахме се в очите. Нейните бяха присвити, а ноздрите й — леко разширени от тежкото й дишане. Така беше при нас. Преминавахме от блаженство и хармония към гняв и обвинения бързо и рязко, както се извиваха тропическите бури. Хубавото, което правеше цялото положение поносимо, беше, че лошото време се оправяше също така внезапно и оставяше прекрасна следа.

— И освен това — добавих — съм свързан с нещо по-голямо от мен самия, свързан съм с теб.

Погледът й омекна. Притисна се към мен и ме целуна. Аз извърнах глава, все още раздразнен, то тя се пресегна и я обърна пак към себе си. Съпротивлявах се още известно време, малко проформа, накрая се предадох.