Бари Айслър: Рейн-сан: Реквием за един убиец

Когато приключи със закуската и новините, провери на компютъра камерите, които беше разположил около къщата си. Всичко беше нормално. Не че очакваше посетители, но малко повече предпазливост нямаше да му навреди. Щеше му се да си вземе куче, за да го пази, трудно се обезвреждаше ниско технологичен домашен любимец, но пътуваше прекалено много и тази мечта щеше да си остане засега неосъществима. Може би когато уседне още малко, когато намери някоя смугла жена с бадемови очи, направи й бебе, създаде семейство, научи децата да ловуват и хващат риба, да стрелят като него. Да, може би някой ден…

Не се кипреше прекалено много, когато излизаше в Бали — днес си сложи само къси панталони, тениска и сандали. Щеше му се да се понакичи и с някой малък глок или с един от резервните му пистолети, но винаги преди да го направи, претегляше баланса между достъпността на оръжието, възможността да го скрие, вероятността да му се наложи да го използва или да го арестуват за нарушаване на драконовските закони на Индонезия. Тази сутрин му се стори, че този баланс не е в полза на глока. Но това не означаваше, че щеше да излезе невъоръжен. Пъхна един сгъваем военен нож в десния си преден джоб и окачи още един с петсантиметрово острие около врата си под тениската. Взе голямата раница, с която пазаруваше, отвори гаража и изкара 250-кубиковия си бежов мотоциклет „Хонда Ребъл“ — очукан, мръсен и дяволски надежден.

Все още беше сутрин, но започваше да напича и въздухът ставаше все по-лепкав. Постоя малко, предчувствайки още един ден в рая. Тук всичко му харесваше — миризмите, калта, дори патешките изпражнения, с които наторяваха оризовите ниви. Изобщо не му миришеха на лайна, а на живот, истински живот, далеч от градовете, покрити с бетон и асфалт и задавени от бензинови пари. Миришеше на майката земя.

Сложи си каската, мразеше я както винаги заради горещината. Местните невинаги се съобразяваха със законите за движение по пътищата, но тъй като той беше очевидно чужденец, смяташе, че е най-добре да се придържа към правилата, за да не се набива на очи, като не уважава разпоредбите на домакините.

Нямаше алея, която води към пътя, а само прашна пътека от половин километър. Запали мотора и потегли бавно напред, като се оглеждаше инстинктивно, за да провери дали всичко е наред, дали нещо няма да привлече вниманието му. Нямаше лесен достъп до вилата му, точно затова беше избрал да я построи на това място и по този начин, но най-лесно би било да му направят засада именно на пътеката, затова беше по-внимателен от обикновено, когато минаваше по нея. Тази сутрин обаче всичко си беше наред, обичайните кучета пролайваха добронамерено в дворовете, обичайните селяни се потяха от тежкия труд сред високите до кръста им оризови ниви.

В края на пътеката зави надясно и увеличи скоростта. Мотоциклет от 250 кубика беше малък за едър мъж като него, но всички тук караха такива, а и пътищата бяха прекалено тесни и виещи се, за да позволяват бързи скорости.

Спря на паркинга на супермаркет „Бинтанг“ на главната улица в Убуд и загаси мотора. „Бинтанг“ се намираше в двуетажна каменна сграда с покрив от дърво и керемиди, заобиколена от папрат и бамбукови дървета. Беше много по-голям от всички останали супермаркети в града и Докс го предпочиташе, когато искаше да напазарува основно. Пред него бяха паркирани обичайните мотоциклети, велосипеди и коли. Малко кученце, едно от хилядите скитащи бездомни песове по улиците на Убуд, лежеше на сянка под тентата отпред и събираше сили в засилващата се тропическа жега.

Вътре в магазина обикаляха няколко майки, влачещи след себе си невръстни хлапета по памперси, и пазаруваха продукти за предстоящата вечеря, стоки за дома и може би нещо сладко, за да зарадват децата. Докс нямаше нищо специално предвид и лениво се разходи половин час из супермаркета, пълнейки количката си. Когато приключи, отиде до касата, на която работеше хубаво момиче, за което знаеше, че се казва Уан.

— Как сте днес, господин Докс? — попита момичето и му дари прекрасната си азиатска усмивка.

Докс й отвърна също с усмивка, но успя да запази известна дистанция в поведението си. Уан без съмнение беше вкусна малка мръвка, но разумният мъж знаеше, че не трябва да си засира пътеките, по които идва храната. Или в този случай — покупките. Освен това можеше да получи всичко, от което има нужда, само на час път оттук, в Кута и Санур.

— Добре съм, Уан. А ти как си? Май добре се справяш с жегата?