Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Той се изправи. Изведнъж Дилайла се уплаши, без да знае дори от какво.

— Поне ми кажи къде отиваш — промълви.

Той поклати глава.

— Не мога.

Тя също се изправи.

— Нека ти помогна.

Той отново поклати глава.

— Помагала си ми прекалено много пъти за прекалено много неща. Това не е твой проблем.

— Не ти предлагам милосърдие, по дяволите. Пука ми за Докс. А и моите служби си имат сметки за уреждане с Хилгър, не разбираш ли? Задето уби Гил. Мога да се обадя на Боаз. Той ще помогне.

Боаз беше неин колега и съратник, компетентен, опасен оперативен агент, специалист по взривовете, човек с измамно ведър смях. Тъкмо той беше въвлякъл Рейн в операцията в Манила, която от самото начало така се обърка, че службите на Дилайла се опитаха да убият собствения си наемник.

— Нямам доверие на Боаз — отвърна той.

— Аз му имам.

— Не желая той да се намесва, нито някой друг от неговата пасмина. Пръста си няма да мръднат, за да спасят Докс, само ще искат да убият Хилгър.

— Грешиш — възрази тя, но не много убедено. Искаше й се да продължи спора с него, но знаеше, че ако го направи, той отново щеше да подхване играта „око за око, зъб за зъб“. Държеше се глупаво и детински и тя нямаше представа как да го убеди.

Опита се да измисли нещо, някакъв начин да го вразуми. Но преди да успее, той се обърна и се отдалечи. Дилайла се загледа след него поразена. Сякаш я беше забравил на секундата.

Надявах се да поспя по време на тринайсетчасовия полет от Франкфурт, но дълго не успявах да се унеса. Умът ми беше прекалено зает с Докс, с мястото, на което отивах, и с това, което ми предстоеше. И с Дилайла. Може би бях прекалено… рязък с нея. Тя само се опитваше да помогне. Трябваше да съм й благодарен, да намеря начин да й покажа признателността си. Но колкото и добри да бяха намеренията й, те не надхвърляха императивите на службите, за които работеше. Убиха Гил в Хонконг, докато ме преследваше. Същото можеше да се случи и сега. И въпреки че от Мосад вече не ме искаха мъртъв заради операцията в Манила, която се обърка, преди да я довърша в Хонконг, не умирах от ентусиазъм да се появя отново в радарите на тези служби.

Да, но Дилайла можеше да помогне. Дискретно. И преди го е правила. Докс е и неин приятел, както тя самата отбеляза.

Глупости. Тя е слабо звено. Виж колко е предана на службите си. Колко пъти си я молел да ги напусне?

Но аз й имам доверие. Ако подозирах, че ще се издаде за нас двамата, за собствената си безопасност бих напуснал Париж. Бих напуснал и нея.

Това е различно. Тя не е длъжна да се отчита пред тях за теб. Хилгър уби един от нейните хора. Всичко, което й кажеш за Хилгър, тя веднага ще предаде на началниците си.

Притиснах слепоочията си с юмруци и стиснах очи. За бога, сякаш двама души се бореха в главата ми. Доверие и подозрение. Надежда и страх. Рационалната и ледената ми същност.

Най-накрая съм заспал. Когато се събудих, се приземявахме в Сайгон, така наречения град Хо Ши Мин.

Май чак когато слязох от самолета, осъзнах къде съм, при какво се бях завърнал. Тръгнах по пистата към чакащия автобус и влажната жега върна всички спомени, както и онази миризма на плодородна почва, кал и буйна тропическа растителност и гнилоч. Вратите на автобуса се затвориха и за миг всичко сякаш изчезна. Но си беше там, разбира се. Винаги си е било там.

Пред летището беше истинска бъркотия. Тълпи от хора, клаксони на таксита и пак онази лепкава жега. Странно познатият ми ритъм на езика, който приличаше на китайски, но беше по-мек и по-гърлен. Замириса ми на дизел и подправки, после веднага отново на джунгла, на кал, тя бе полепнала по спомените така, както някога полепваше по обувките ми. Съмнявах се, че Хилгър е успял да изпрати някого толкова бързо, че да ме засече тук. Дори и да искаше, нямаше да успее да разбере кога пристигам заради начина, по който организирах цялото пътуване. А дори и да бе улучил часа, летището с всичките му камери за следене и други средства за сигурност, беше крайно неподходящо място за удар. Все пак бях оцелявал толкова дълго, защото не приемах нищо за даденост, така че първо огледах дали теренът е чист. Метнах на рамо чантата си с багажа и помолих таксиметров шофьор с приличен английски да ме закара до центъра. Бях с японска самоличност, затова се придържах към японския акцент. Когато се срещна с Хилгър, ще съм американец. През останалото време исках да съм японец. Двете ми самоличности винаги са били леко отчуждени от мен и преминаването от едната в другата ме правеше труден за описване и затова и труден за проследяване.