Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

— Няма нужда да им се обаждам, моите хора ще премахнат Докс — процеди той, сякаш прочете мислите ми. — Процесът е автоматизиран.

Може би, помислих си. А може твоите хора да пуснат Докс, ако те убия, за да ме предупредят. За какво им е той, щом ти си мъртъв? Да, ще го пуснат. Ще развеят бяло знаме, ще поискат мир.

Господи. Толкова много исках да го убия, че леко се бях задъхал. Опитвах се да се вразумя, премислях как е най-правилно да постъпя, включително и за да запазя живота на Докс, за да си дам разрешение за действие.

Направи го. Просто го направи, мамка му. Довърши го и ще можеш да си тръгнеш.

Представих си Докс безпомощен някъде, отрязан от света, сгърчен от болка и този образ някак си спря ръката ми. Цялото ми тяло трепереше от съпротивата към това действие. Обърнах Хилгър и го претърсих. Носеше два ножа, един сгъваем и един на колана. Прибрах ги в джоба си. След това взех мобилния телефон на Докс. Изключих го и също го прибрах. Освен една пачка долари у него нямаше нищо друго, дори портфейл.

Отстъпих и затворих ножа си. Пъхнах го в джоба на панталона и забелязах, че детекторът за подслушвателни устройства на Хари е спрял да вибрира в мига, в който бях изключил телефона на Докс. Хилгър беше чист.

Видях, че е силно учуден, че все още е жив, че успях да се удържа. Преглътна, дясната му ръка се вдигна към гърлото и разтри, леко погали непокътнатата кожа. Дишаше тежко.

Сервитьорката зави зад ъгъла и се спря на място. Не беше видяла какво се случи, но усети последствията. Погледнах я и й казах:

— Дайте ни минута — тя кимна и се оттегли. Погледнах към Хилгър. — Да вървим.

Той поклати глава.

— Изключено — заяви дрезгаво.

— Ти не мислиш трезво — отвърнах и нещо в мен изкрещя: „Не е прекалено късно — просто отстъпи и го довърши!“ — Ако исках да те убия, вече да си плувнал в кръв. Ти сам го каза: не мога да те пипна, докато държиш Докс. Аз трябва да се притеснявам от изненади, не ти. Няма причина да не излезем заедно оттук. Освен ако не искаш да останем, защото имаш подкрепление, на което си съобщил мястото на срещата. А в такъв случай ще приема, че си ми устроил капан.

Мисълта ми беше логична. Затова исках да ми откаже. Ако го направеше, нямаше да имам друг избор. Можех да го заколя и каквото и да се случеше след това с Докс, нямаше да тежи на съвестта ми.

Той не каза нищо. Вероятно обмисляше аргументите ми. Вероятно мислеше за сервитьорката и се чудеше дали се е паникьосала достатъчно, за да повика полиция. Сигурно прочете в очите ми колко много се надявах да откаже. Въпреки това след секунди кимна.

Излязохме от „Сайгон Таке“ през паркинга и тръгнахме на югозапад по „Ле Лой“, след това завихме наляво по „Пастьор“. Спрях едно такси и поисках да ни закара до пазара „Бен Тан“, търговски лабиринт, който се простираше върху цял градски квартал. Гледах назад, докато пътувахме, но нямаше как да съм сигурен, че сред всичките тези мотоциклетисти по пътя няма някой, който ни следи. Из пазара се разхождаха стотици виетнамци. С Хилгър вървяхме бързо и целенасочено. Не видях никой да се движи със същата скорост и устременост, но въпреки това не бях сигурен както обикновено или както ми се искаше да бъда. Напомних си, че Хилгър е в града само от ден. Много трудно би било за това време да наеме и организира местен помагач.

Хилгър вървеше в крачка с мен и не ми създаваше повече проблеми. Наехме друго такси от страната на „Ле Тан Тон“, на което поръчах да ни закара до „Парк Хаят“. Този маршрут ми даде още една възможност да проверя дали имаме опашка, това стана, когато завихме надясно по „Хай Ба Трунг“. Не видях никой да ни следва на излизане от пазара, но… по дяволите, имаше толкова много мотоциклетисти и толкова притулени участъци от улиците, а и толкова много от мотоциклетистите носеха каски срещу мръсния въздух. Дали и по-рано не видях онзи кльощавия с бялата тениска и черната кърпа, вързана на лицето? Или беше някой друг?

Пътувахме, без да казваме дума. Отново се замислих, че Хилгър е силно мотивиран да върши това, което върши. Но защо?

Не очаквах да видя толкова много мотоциклети. Когато идвах тук за последно по време на войната, имаше предимно коли, джипове и камиони, разбира се. Сега беше по-трудно да провеждаш контраразузнаване. По-късно, след края на срещата ни, щеше да ми се наложи да бъде изключително внимателен. Но поне вътре в сградата щях да съм сигурен. Причината да избера най-новия и луксозен хотел на Сайгон беше, че в него имаше камери за наблюдение и охрана, които не позволяваха там да се извърши убийство.