Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Само един въпрос не си задавах, макар че отговорът беше очевиден — дали има семейство. Разбира се, че имаше. Къщата беше прекалено голяма и прекалено семейна, за да живее в нея сам човек. А и колата му — волво S80 — говореше, че в нея се возят деца. Но колкото по-малко знаех за всичко това, толкова по-добре. Едно е да установиш нещо по логически път, а съвсем друго — да го видиш, или по-скоро да го наблюдаваш със собствените си очи. Последния път, когато се доближих толкова до семейството на жертвата — беше в Манила, — замръзнах и едва не умрях. На моменти, когато свалях гарда, си спомнях за малкото момченце, чийто баща бях убил. Не исках да го преживея отново.

Чаках. Никой не ме притесняваше. Трябваше да изгася мотора, защото ако работеше, можеше да привлече внимание. Вътре стана студено, но дебелото яке ме спаси. А и чашата от „Старбъкс“ се оказа полезна.

Когато преминаваше седем и половина, по „Кристофър“ се спусна велосипедист и зави наляво по „Старият мелничарски път“. Носеше бяла каска и шушляково яке в яркожълт цвят, което хем му топлеше, хем се виждаше отдалеч от шофьорите. Сниших се леко надолу и загледах през предното стъкло, реших, че някой е излязъл да си направи сутрешната физзарядка. Но когато велосипедистът се приближи, ми проблесна, че може да е той. Бях толкова вторачен във волвото, че ми трябваше малко време, за да си пренастроя мисленето. Мъжът подмина, без дори да погледне мерцедеса. Съдех само по няколко стари снимки, но формата на лицето, очилата… Бях почти сигурен, че е Яник.

По дяволите, колелото променяше всичко. Спортуваше ли, или така ходеше на работа? Ако беше второто, нямах представа по какъв маршрут минава и не можех да го проследя незабелязано с колата си.

Помислих известно време. Дали да не го последвам по „Старият мелничарски път“? Идеята не ми хареса. Улицата беше само стар двойник на „Мелничарски път“. Не беше затворена за коли, но нямаше причина автомобил да я използва. Ако тръгна след него, щях да привлека прекалено много внимание.

Запалих мерцедеса и завих наляво по „Мелничарски път“, успоредна на старата улица със същото име. Вдигнах до 80 километра в час, исках да карам по-бързо, но не смеех заради риска да ме спре полицай. Напред имаше отбивка към „Диър Крийк“. Светеше червен светофар и трябваше да изчакам. Хайде, хайде, подканях го наум. Исках да го изпреваря, преди да излезе на „Мелничарски път“, за да го огледам още веднъж.

Светофарът се смени и аз натиснах газта. Стигнах до края на старата уличка точно навреме, когато колоездачът се престрояваше във велосипедната алея от другата страна на магистралата. Сто метра напред имаше друго кръстовище и друг светофар. Добре, помислих си. И двамата ще трябва да спрем, тогава ще мога да го огледам пак.

Бях наполовина прав. Когато аз трябваше да спра на светофара, колоездачът зави по велосипедната пътека на „Джуниперо Сера“. Мамка му!

Светофарът задържа червеното болезнено дълго. Когато най-накрая светна зелено за завиващите вляво, обърнах веднага по „Джуниперо Сера“. След минута го настигнах. Хвърлих един поглед, докато го подминавах, но пак не можех да бъда напълно сигурен.

Спрях и се зачудих дали не отива към кампуса на „Станфорд“. Но той зави надясно. По дяволите! Направих обратен завой и поех към мястото, където беше изчезнал — булевард „Станфорд“. Завих наляво и продължих напред, но не го видях. От двете страни на булеварда излизаха множество малки улици, обградени с къщи. Бях го загубил, освен ако късметът ми не проработеше.

Помислих малко. Може би отиваше на работа. Избягваше „Мелничарски път“, защото имаше натоварено движение и по на север нямаше велосипедна алея. Минаваше по по-заобиколен маршрут и заради безопасността, и за да се натовари повече физически.

Изглеждаше ми логично. Върнах се на „Джуниперо Сера“, след това на „Мелничарски път“ и поех право към офиса му. На паркинга вече имаше няколко коли — достатъчно, за да се скрия между тях, но не и чак толкова, та да се притеснявам, че прекалено много хора ще видят и запомнят мерцедеса. Спрях до един джип лексус, който ме отдели от входа към паркинга. Изгасих мотора и зачаках.

След десет минути колоездачът се появи и пое право към сградата на Яник. Бинго.

Видях го да си внася велосипеда вътре, след това отидох с колата до търговския център в другия край на „Ийст Бейшор“. Вече беше време да се обадя. Набрах служебния му номер от уличен телефон. Звънна веднъж, два пъти и тогава чух: