Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Усетих внезапна топлина под лъжичката, сърцето ми заби още по-силно. Вдишах дълбоко и издишах няколко пъти, след това разгледах за последно района. Всичко беше чисто.

Върнах бинокъла в чантичката на кръста си, извадих фенерчето и тръгнах по средата на улицата. Без уреда за нощно виждане не виждах Яник, но предният му фар светеше като маяк от сто и петдесет метра. Сто. Петдесет.

Той забави малко скоростта, когато по велосипедната алея влезе на старата улица, но все още се движеше — доколкото можех да преценя на око — с около 25 километра в час, а това беше доста бързо.

Вече оставаха трийсет метра. Вдигнах фенерчето. Затворих едното си око, а другото присвих, за да се предпазя от силната светлина и да запазя зрението си адаптирано към тъмнината. Двайсет. Десет.

Точно преди светлината на фара му да достигне до мен, натиснах копчето на фенерчето. Петстотин лумена го удариха право в лицето, бяха ярки и блестящи като светкавица. Чух вик на изненада и болка.

Сигурно беше натиснал инстинктивно спирачки, както се надявах. Чух скърцане на гуми по мокрите листа и отскочих от пътя. Светлината от фара се замята панически, докато Яник се опитваше да овладее велосипеда. Но беше прекалено стреснат и заслепен. А и пътят беше мокър. Движенията на фара станаха още по-хаотични. След това велосипедът се наклони и Яник падна на асфалта.

Прибрах фенерчето в чантичката до бинокъла и закопчах ципа. Огледах се, за да се уверя отново, че сме сами.

— Добре ли сте? — попитах, като се приближих до него. Той беше на четири крака, плюеше кръв и се опитваше да стане.

Яник простена, звучеше като човек, на когото са изкарали въздуха.

Отидох още по-близо, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.

— Не се движете — посъветвах го. — Може да сте зле ударен.

Той понечи да каже нещо в отговор. Не чух какво. Пристъпих към него и с всички сили седнах върху гърба му. Той изсумтя и падна на земята. Поставих двата си крака от двете страни на главата му, посегнах с облечените си в ръкавици ръце под брадичката му и я дръпнах силно назад. Чу се изпукване като от чупене на сухи съчки, вратът му се скърши и тялото му потрепна в предсмъртна агония под мен. Станах и веднага се отправих обратно към моста, където беше първоначалното ми скривалище. Извадих бинокъла и разгледах района. Никой. След това проучих ситуацията пред мен. Колелото на Яник беше катурнато, фарът хвърляше безполезно светлина нагоре към падащия дъжд, предното колело все още се въртеше бавно. Яник лежеше с лице към земята, от тялото му се издигаше пара, дъждът продължаваше да капе с пълно безразличие по него и наоколо. Изглеждаше като нещастен случай: велосипедист, прекалил със скоростта в тъмното по мокрия път, изгубил контрол над колелото и паднал по най-неподходящия начин. Нямаше причина някой да се усъмни, че е станало другояче, нямаше и как да докажат, че е убийство.

Затворих ципа на чантичката, в която беше бинокъла, и се изтеглих към „Мелничарски път“. Изчаках няколко минути, докато от двете посоки изчезнаха приближаващи се светлини на фарове, след това изтичах през шосето и се върнах в колата. Отидох с нея до Сан Франциско в квартал Тендърлойн, където знаех, че има много бездомници. Оставих всичко, което беше по мен, до различни кофи за боклук по уличните ъгли, знаех, че дрехите ще бъдат прибрани, разпространени и усвоени от тълпите бездомници за часове, дори може би за минути. Бинокълът и фенерчето полетяха от моста на Сан Матео в тъмните и непроследими води на залива на Сан Франциско.

В Сан Матео намерих интернет кафене, което се казваше „Сайбър Лаундж“, и проверих от него форума, през който общувах с Канезаки. Беше празен. Оставих му съобщение: „Ян Яник, холандец, изпълнителен директор на «Деус Екс Текнолоджис» в Пало Алто, Калифорния, спонсориран от «Ин-Кю-Тел».“

Щях да изчакам до утре и тогава да се свържа с Хилгър. Две неща ми трябваха, ако исках да освободя Докс — информация и време. Ако веднага осведомях Хилгър за смъртта на Яник, щях да изгубя и двете. Не можех да чакам и прекалено дълго, защото рано или късно той щеше да научи, че Яник е умрял, а аз не исках да изглеждам като човек, който се опитва да печели време. Но можех малко да позабавя нещата. Съобщение сутринта, за да уговорим телефонен разговор за по-късно през деня, щеше да ми даде допълнителни двайсет и четири часа, дори може би повече. Ако имах късмет, през това време Канезаки може да се сдобие с нова информация.