Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Помълчах известно време. Прав беше, държах се неразумно. Но по дяволите, толкова близо бях да го хвана…

— Държи нашия приятел на яхта — казах. — Вероятно са били на док в Джакарта, докато се обадят или за да влязат в интернет от някой клуб, кой знае. Но с яхтата винаги могат да се придвижат до някой от седемнайсетте хиляди острова, само шест хиляди от тях са обитаеми, а имаме и трийсет и шест хиляди километра брегова ивица. И това, ако приемем, че останат в Индонезия и няма да се местят в друга страна. Мамка му, не става по-добре отпреди, когато знаех, че е в Азия.

— Още едно парче от пъзела — подхвърли Канезаки след известно мълчание. — Както ти ми каза.

Въздъхнах. Отново беше прав.

— А ако комбинираш тази информация с предишната, която ти дадох? — попитах. — Визите, предишните им известни местонахождения, подкрепата на държавния фонд?

— Съмнявам се да доведе до нещо. Няма как да търся в пътническите архиви по местонахождение, мога само по име. Очевидно нашият човек не пътува под собственото си име. Затова ще стане бавно.

— Добре — промърморих, опитвайки се да потуша нервността си. Имахме толкова много парчета… но все още от тях нищо завършено не се получаваше. Без повече информация ни бяха напълно безполезни.

— Ами ти? — попита той. — Разбра ли нещо от обаждането? Нещо, по което да работим?

— Не. Ами… може би един от хората, които държат Докс, е или е бил морски пехотинец. Мисля, че Докс се опита да ми подскаже нещо такова, но не съм сигурен.

— Добре, ще видя дали мога да открия повече по тази следа.

И макар че му вярвах, знаех, че едва ли ще излезе нещо. Почти безполезна информация.

— Както и да е, това е всичко — отсякох. — Хилгър ще ми прати информация за следващата задача след два дни.

— След два дни? Значи пак ще спечелиш време, за да…

— Нищо няма да правя. Твърди, че човекът още не е кацнал където трябва, ще стане чак след четиридесет и осем часа. Трябва само да чакам. Ако изровиш нещо през това време, много ще ми помогнеш.

— Иначе?…

— Да, точно така. Иначе преминавам на номер две от списъка.

— Господи… — чух го как въздъхна.

— Стига с това „Господи“… — изръмжах. — Няма да позволя нищо да се случи с приятеля ми.

— Да, но…

— Глупости. Не искам да слушам. Не и от човек, който не си е цапал поне веднъж ръцете с кръв. Цапал ли си ги? Някога? Или винаги пращаш други хора да ти вършат мръсната работа, а ти си спиш като шибано бебе нощем?

Последва дълго мълчание.

— Не те съдя — проговори той след това. — Просто съм… малко уплашен. Това е. Опитвам се да помогна.

Гледах как хората минават покрай мен. Група тийнейджъри се смееха, разкривайки прекрасни ортодонтски усмивки. Носеха опърпани джинси, които струваха сигурно по двеста долара. Мъже, по чиито лица не се бяха отпечатали по-големи тревоги от просрочена ипотека, заличени успешно с ботокс. Жени с голи кореми, преминали през липосукция, и огромни изкуствени гърди. Река от добре отгледан егоизъм, заразата на прикритата с надменност неувереност. Мразех ги. Всичките.

— Там ли си? — чух Канезаки да пита.

— Да.

— Ако нямаш нищо против, а ти сигурно имаш, искам да ти кажа, че напоследък ми изглеждаш доста изнервен.

— Прав си, имам нещо против.

— Споменавам го само защото…

— Защо?

— Няма значение.

— Какво? Просто го кажи.

Той въздъхна.

— Не отблъсквай хората, които се опитват да ти помогнат. Не можеш да си го позволиш. Нито пък нашият приятел, който е в беда.

— Ако се опитваш да ми помогнеш, а не да ме използваш — тогава помогни ми.

— Виж, искам нещо от цялата работа, така е. Бях напълно откровен с теб. Но това не означава…

— Точно това означава — извиках. — Точно това. Кога ще пораснеш и ще разбереш, че не може хем така, хем иначе?

Треснах телефона и стиснах юмруци, за да потисна желанието си да строша нещо. Един стон си проправи път нагоре през гърлото ми. Ако не го бях сподавил, щеше да се превърне в ръмжене.

Вдигнах очи и видях три яки колежанчета, които ме наблюдаваха от пет метра разстояние. Бели, но облечени като рапъри от гетото. Осъзнах, че са се спрели заради моето избухване.

— Кротко, пич — каза единият.

Стоях напълно неподвижен. Но вътре в мен всичко бушуваше: нуждата да избягвам неприятностите, за да мога да се съсредоточа върху Докс; завладяващото желание да убия трите момченца, които ме гледаха като екзотично животно в зоопарк. Представих си как ги връхлитам като обърната наопаки косачка, как ги разрязвам, разкъсвам, изкормвам, изтърбушвам. Почти чувах фалцетните им ужасени и смаяни писъци, помирисвах топлата кръв, която се лееше от тях. Стиснах зъби, взрях се в тях и им се усмихнах налудничаво. Дишах тежко заради усилието, с което едвам се удържах, молех се някой от тях да каже или направи нещо, за да наруши крехкото равновесие и да ме накара да загубя контрол.