Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Нямаше значение. Каквото и да имаше между нас, то си беше отишло, беше просто още един миг, превърнат в спомен. Трябва просто да го приема. Трябва да продължа нататък сам. Само за това ставах. И само в такъв начин на живот можех да имам доверие.

Дилайла пристигна на международното летище на Лос Анджелис малко преди четири следобед калифорнийско време. В Париж беше почти един след полунощ, но тя подремна по време на полета и не се чувстваше никак уморена. Летенето на запад беше лесно. Обратният път беше по-тежък.

Носеше само една чанта през рамо, тъмнокафява „Ботега Венета“ с класическа плетка от естествена кожа. Седна в таксито по-малко от двайсет минути след като кацна. Двайсетгодишният шофьор с хубава усмивка предположи, че е от Западна Африка, а тя му каза да я откара в Бевърли Уилшър, въпреки че резервацията, която направи, беше в Бел Еър. Беше малко вероятно някой да я причаква на летището и да се опита да я проследи, но тя искаше да се увери в това, преди да отиде на истинското място.

— Да минем по „Сепулведа“ и после по булевард „Джеферсън“ — добави тя.

— Сигурна ли сте, госпожице? По шосе 405 ще е по-бързо.

Знаеше го и точно затова искаше да мине през града. По околовръстното с трафик като този в Лос Анджелис щеше да е невъзможно да разбере дали някой я следи. Между таксито и преследващата кола можеше да има петдесет други. А по маршрута през града щеше да има по-малко коли и повече пешеходци. Всеки път, когато таксито завиваше, Дилайла щеше да проверява дали някой не завива заедно с тях. Ако кола завие няколко пъти заедно с таксито, това може да е съвпадение. Но ако го прави по целия път от летището до Бевърли Хилс, вече е различно.

— Просто искам да разгледам града — обясни Дилайла.

Шофьорът смръщи чело и се усмихна.

— Разбира се, разбира се. Вие… в Лос Анджелис ли живеете?

Дилайла отгатна какво си мисли той и също се усмихна. Тя очевидно добре познаваше града, но ако живееше тук, защо ще иска да го разглежда? А и с нейния външен вид той се чудеше дали не е някоя знаменитост, която не може да разпознае. Дрехите й също потвърждаваха хипотезата, че е известна: класически шлифер на „Бърбъри“, оставен разкопчан, защото южният калифорнийски следобед беше сравнително топъл; кремав кашмирен пуловер с изрязано деколте, гарниран с дълга златна верига, ботуши с платформи в шоколадов цвят, закопчани върху прилепнали джинси. Често й отправяха въпросителен поглед, който сякаш питаше: „Дали е известна?“ Нито я радваше, нито я дразнеше, но от време на време се възползваше.

— Живяла съм тук — отвърна тя и обърна очи назад, докато завиваха по „Сепулведа“, за да запомни колите, които ги последваха.

— О, разбира се — каза шофьорът и тя знаеше, че също ще погледне назад, за да види дали не ги следват папараци, или ако не заради това, то да се увери, че не я преследва детектив по поръчка на любовника й. Втората версия, отбеляза тя наум, не беше точно невярна, а по-скоро непълна.

Докато пътуваше, си мислеше за Джон и Докс. Притесняваше се и за двамата. За Докс — по очевидни причини, а за Рейн — защото знаеше, че е твърдо решен да помогне на приятеля си и по тази причина преценката му беше замъглена. Помнеше как се издъни със сигурността миналата година, когато отиде да види Мидори и детето им. И Дилайла тогава се опита да го предупреди. Чудеше се какво им има на мъжете, че така се встрастяваха в непосредствените неща, които вършеха, и изпускаха от очи важните цели. Обичаше мъжете повече от всички други същества, но трябваше да признае, че без тях светът би бил по-добро място, тъй като би се управлявал само от жени.

Когато стигнаха в Бевърли Уилшър, тя вече беше сигурна, че няма опашка. Въпреки това смяташе да измине известно разстояние пеша, за да е напълно уверена. Освежи се в една тоалетна, след това тръгна из Бевърли Хилс. Слънцето вече залязваше. Направи поредица от тактически ходове, за да заблуди евентуалния преследвач. След час вече беше напълно доволна от мерките, които взе, и хвана друго такси.

Преди да тръгне от Париж, провери форума и разбра, че Рейн е в Лос Анджелис. Веднага си помисли за Бел Еър и любимия й хотел в южна Калифорния. Беше отсядала два пъти там и се беше влюбила в него: луксозен, но ненатрапчив оазис с розови гипсови замазки, сграда в колониален стил, невероятно усамотена в сърцето на големия град сред акри цветна градина, тихо течащи фонтани под балдахин от стари дървета. Хотелът беше популярен сред холивудските звезди от откриването му през 1946 година заради спокойствието, сигурността и разбира се — дискретността си. Беше пратила на Джон името и местонахождението му и самоличността, под която смяташе тя да се подвизава. „Просто кажи, че си с Лора Купфер, — беше му писала, — и ще те настанят.“ След това се обади в хотела, плати предварително за Градинския апартамент, обясни, че трябва да дадат ключ на господин Кен, който ще пристигне преди нея, и помоли да го пуснат в стаята й. Таксито я остави на тихата уличка в жилищния квартал пред сградата. Мина по покрития каменен мост и веднага я погълна красотата на мястото. В тъмното под моста течеше вода, буйните клони на древните чинари от едната й страна бяха огрени от прожектори ниско на земята. Усети аромата на портокалов цвят и босилек и изведнъж осъзна, че умира от глад.