Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Не можеше да не се съгласи с думите му.

— Значи ще печелиш време — предположи тя.

Рейн кимна.

— Време и информация. Една от причините да искам да се видя лично с Хилгър беше да го накарам да се движи. Трудно е да откриеш човек, замръзнал на едно място. Като се движи, оставя следи.

— Остави ли?

— Засега само частични. Знам, че държи Докс на яхта и по време на един от телефонните ни разговори е бил в Джакарта. Вероятно плава покрай индонезийските острови, а може и да ходи до пристанищата на съседните държави. Опитвам се да стесня обхвата.

Дилайла си даваше сметка, че не трябва да го пита дали вече е изпълнил някоя от задачите. Интуитивно усещаше, че е така. Но не беше приключил с всички. Имаше и още. Господи!

Отпи от виното и се замисли.

— И си сигурен, че Докс… Той кимна.

— Говорих с него два пъти. Първия път Хилгър му приложи някакво мъчение, накара го да крещи. Вика дълго време.

От равния му тон и непроницаемото изражение човек можеше да остане с впечатлението, че описва нещо, което е видял по новините, а не че е чул как измъчват приятеля му. Какво ли му струваше да си спомни и разкаже този епизод така безстрастно?

Тя го хвана за ръката и го погледна в очите.

— Съжалявам, Джон.

Той леко поклати глава, очите му още бяха впити в чашата с вино.

— Хей — повика го тя.

Протегна свободната си ръка към брадичката му и нежно обърна лицето му към нейното. Очите им се срещнаха и леденият му поглед я накара да потръпне. И преди беше виждала тази хладина в очите на Гил, колегата й, зловещ и ефективен убиец, който умря в Хонконг. Но очите на Гил винаги бяха такива, в тях нямаше нищо друго. Много по-страшно беше да види това изражение в очите на Джон, когото познаваше по-добре и който беше толкова скъп на сърцето й.

Той премигна и внезапно очите му се оживиха и станаха същите като преди. Преглътна и отмести поглед.

— Ти… ъъъ… искаш ли десерт? — попита и се огледа за сервитьора.

Завършиха вечерята със суфле с ликьор, придружено от порто „Греъм“ от 1985 година, а накрая пиха и кафе. Онзи безизразен поглед повече не се върна, но тя пак не можеше да се закълне, че това е старият Джон. Сякаш някой го имитираше доста сполучливо, но не съвсем достоверно, играта си личеше и усилието прозираше. Но защо? Какво криеше от нея?

Когато се върнаха в стаята, Рейн наля и на двамата щедра доза „Гленморанги“. Огънят беше поизгаснал. Тя седна на дивана, без да светва лампите. В светлината на жарта го видя как коленичи, за да хвърли още дърва в камината и да разпали огъня. След малко цепениците пламнаха буйно и Дилайла помисли, че той ще дойде при нея, но не стана така. Остана на място, коленичил почти тържествено, едната му ръка беше под чашата с уиски, другата — около нея. Гледаше пламъците с гръб към Дилайла.

— Няма ли да дойдеш да седнеш при мен? — попита тя.

След малко Рейн се приближи безмълвно и седна на няколко сантиметра от нея.

— Какво има? — поинтересува се тя.

— Просто трябва да мисля за много неща.

— Искаш ли да поговорим?

Той отпи от уискито.

— Не знам как.

Тя го стрелна с поглед.

— Може би точно в това е проблемът.

Той присви очи.

— Не. Проблемът си е проблем. А не е в нежеланието ми да говоря за него.

— Значи знаеш как, но не искаш.

За миг лицето му се изкриви от гняв. Преглътна и след това се овладя.

— Какво значение има? — попита.

— Огромно. Ако не знаеш как, значи причината е в теб. Ако не искаш — в мен.

Лицето му пламна и той го извърна, а тя осъзна, че го е притиснала прекалено силно, без значение, че думите й бяха самата истина. Можеше да е изключително търпелива при изтръгване на информация от разпитван, но с Рейн обикновено беше по-искрена и по-първосигнална. Прекалено много държеше на него, това беше проблемът. Чувствата й я караха да губи контрол. Изкарваха на повърхността истинската й личност, добрите заедно с лошите черти.

Бъди по-добър тактик, момиче, помисли си тя. Не само заради себе си, но и заради него.

— Извинявай — каза. — Просто… се плаша, когато си така затворен с мен. Караш ме да се чувствам несигурна. Не съм свикнала с подобно усещане.

Рейн допи уискито. Обикновено изпиваше бавно по едно питие. Не беше типично за него да го гаврътне така, особено след бутилка вино и чаша порто.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

Дилайла поклати глава.

— Просто… не ме допускаш до себе си. А понякога си мисля, че не ме допускаш до най-важната част от себе си. — Сега вече действаше като добър тактик, но не лъжеше. Той напълни отново чашата си и доля и в нейната. Седяха притихнали известно време, Дилайла отпиваше от уискито, а Рейн отново обърна своето на един дъх и пречупените през кехлибарената течност пламъци от камината заиграха по стените.