Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Отидох до един обществен телефон и разтворих указателя, за да открия номера на фирма за коли под наем, чиято специалност бяха екзотичните автомобили. Казах им, че искам да наема мерцедес за няколко дни, предпочитах S-класа. Дали мога да го взема днес? За жалост всички мерцедеси бяха заети, информира ме любезният джентълмен от другата страна на линията. Но могат да ми доставят тъмносиньо беемве 750Li, производство 2006 година, до почти всяка точка от трите най-близки щата за по-малко от час — четири дни, шестстотин и петдесет безплатни километра, хиляда седемстотин и петдесет долара. Казах им, че беемвето ме устройва и че нямам нищо против аз да отида при тях, стига да ми дадат адрес.

Излязох навън и зимата на Източния бряг веднага ме смрази. Усетих как ноздрите ми изтръпнаха, а внезапно излезлият вятър проряза кашмирения блейзер, който носех. Щеше ми се да се приведа и да си бръкна в джобовете, но не го направих, в случай че нещо стане и трябва бързо да реагирам. Разглеждах района, докато вървях. Наоколо имаше доста хора, които слизаха и се качваха на коли, качваха и сваляха багаж, но никой от тях не сигнализираше опасност. По дяволите, наистина беше студено. Всички служители на летището бяха с ръкавици, шапки и дебели якета, а във въздуха се издигаше бялата пара, излизаща от коли и таксита. Трябваше възможно най-бързо да се снабдя с топли дрехи.

Качих се на такси и с тежък японски акцент обясних на шофьора, че ревнивата ми съпруга ме преследва. Може ли да мине по някой необичаен маршрут, за да й избягам?

— Както кажеш, приятел — отвърна той. — Само да си включа апарата.

Усмихнах се и си сложих кожените ръкавици, които бях купил в Маунтин Вю. Обичам Ню Йорк, помислих си.

Един час, две таксита и една разходка пеша по-късно, напълно уверен, че нямам опашка, взех беемвето. Сред палатите на Сандс Пойнт то ще изглежда обичайно, познато, а следователно и невидимо. Хвърлих чантата си в багажника, включих на шест отоплението, въведох в навигационната система служебния адрес на Ачинели и последвах указанията, които ме отведоха на Лонг Айланд.

Беше неделя сутринта, нямаше много движение и пътуването ми отне около час. „Глобал Пирокемикъл Индъстрис“ се намираше на четирилентово шосе на име „Ийст Джерико Търнпайк“, което преминаваше от изток на запад през жилищни квартали на около километър и половина от междущатската магистрала. Около него се редяха скромни еднофамилни къщи, събрани по няколко близо една до друга, разделени от улицата с малки правоъгълни морави. Имаше и няколко жилищни блока, училище и бейзболно игрище, железопътни релси и дървен склад. „Ийст Джерико“ беше бизнес територия: компании за недвижими имоти и други фирми, магазин за офис оборудване, ресторанти, боулинг. В източния й край имаше шест сгради във формата на буквата Н, подредени в две редички от по три постройки и отделени от останалия свят с телена ограда с бодлива тел на върха. „Глобал Пиротекникъл Индъстрис“.

Минах с колата покрай тях, като търсех нещо, което да ми подсказва за капан. С жертва като Ачинели на Хилгър няма да му е трудно да предвиди основните ми ходове за първоначално разузнаване около работата и дома на човека. Може да е настанил тук цял екип, който да ме чака. Но засега нищо не ми сигнализираше за опасност.

От гледна точка на операцията не изпаднах във възторг от това, което видях. Първо, паркингът беше достъпен само през охраняем портал, на който в момента имаше пазач. Вероятно бивш полицай, вече полузаспал, но въпреки това усложняваше ситуацията. При наличието на бодлива тел, на висока ограда, на контрола при влизане и на охраната, всичко клонеше към други средства, към които предпочитах да не прибягвам.

Обиколих с колата наоколо, за да усетя атмосферата. Имаше някои възможности, но само ако заема позиция на съседен паркинг. Можех там да изчакам мерцедеса на Ачинели и да го проследя, след като напусне територията на сградата. Единственото предимство на охраната беше, че ми се налагаше да следя само една точка, за да го видя как си тръгва или идва на работа. Е, все беше някакво начало. Реших да огледам и около дома му.

Сандс Пойнт се оказа може би най-богаташкият град, който някога бях виждал. Палат до палат, разположени върху имения с размерите на малки държави, някои от тях толкова отдалечени от пътя, че бяха почти невидими през голите клони на зимните дървета. Тъй като селището се намираше на полуостров Порт Уошингтън, много от домовете бяха с лице към същинския Лонг Айланд и имаха собствени пристанища, които, разбира се, бяха най-удобни за частните платноходки и яхти. Колите, които видях, бяха мерцедеси, беемвета и лексуси, както и няколко бентлита. Зарадвах се, че съм с автомобил, който се чувства като у дома си в тази обстановка.