Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Направих обратен завой по „Мидъл Нек“ и последвах мерцедеса на около сто и петдесет метра разстояние. Пътят беше дълъг и прав и постепенно се извиваше от изток на юг. Следенето отдалеч беше лесно. Докато карах, продължавах да оглеждам района за евентуални изненади.

След около три километра Ачинели зави наляво по „Тейър Лейн“. „Тейър“, точно така, чак в този момент си спомних, че това беше адресът на клуба. Продължих да карам след него. След още осемстотин метра „Тейър“ зави надясно и аз изгубих колата му от поглед. Взех завоя и отново видях мерцедеса на Ачинели, спрял до пешеходен остров с кабина за охрана на него. Зад кабината имаше паркинг, а след паркинга — множество огромни тухлени постройки с плочи на покривите, за които помнех от уебсайта, че някога са съставлявали имението на Айзък Гугенхайм. Значи това е входът към клуба. Ачинели мина покрай охраната. Аз направих обратен завой по „Тейър“ и поех назад.

Дадох си сметка, че тук се отваря възможност, стига да се придвижа достатъчно бързо, за да се възползвам от нея. Вкарах в навигационната система централен Манхатън. Четиридесет километра. Като прибавим и времето за паркиране и покупките, които предвиждах, и с малко късмет на светофарите, можех да се върна тук след не повече от час и половина.

Качих се на междущатската магистрала и поех на запад с максималната възможна скорост, с която избягвах риска от глоба. Какво ли бе планирал Ачинели за днес — девет дупки или осемнайсет? И колко време щеше да играе и в двата случая? Със сигурност не по-малко от два часа, дори и при по-кратката игра. След това щеше да стане време за обяд. Може да хапне в клуба. Сигурно това е някакъв негов неделен ритуал, да остави съпругата си заради голфа, да прекара два, три, дори може би четири часа на игрището заедно с приятелчетата. Изглеждаше ми логично. Човек, който играе при такива температури, трябва да е много запален.

Може би. Но нямаше как да знам със сигурност. Нямах време да разучавам навиците му, затова се осланях на предположенията. Тъй като имах само пет дни, за да свърша работата, трябваше да се възползвам от всеки шанс, който ми се предоставяше, независимо колко малък изглеждаше.

Отне ми по-малко от четиридесет минути, за да стигна до „Шпионския магазин“ на Трийсет и четвърта улица между Трето авеню и „Лексингтън“. Помнех това място, заедно с още няколко полезни капанчета, от последния път, в който бях на мисия в Ню Йорк. Както можеше да се очаква, никъде наблизо нямаше място за паркиране. Помислих дали да не паркирам неправилно, но реших, че не си струва, въпреки малкия риск присъствието на беемвето ми да влезе в архивите на нюйоркската полиция. Намерих подземен паркинг зад ъгъла, дадох на служителя двайсет долара, за да остави колата ми на приземния етаж за петнайсет минути, и затичах към „Шпионския магазин“. Беше по-топло от сутринта, когато пристигнах, но все още не бях имал време да си купя подходящи дрехи.

Магазинът беше добре оборудван с различни устройства за следене на автомобили, незабележими и по-открити. Избрах си свръхмодерен модел, който познавах, „Про Трак Диджитъл“, магнитно позиционно джипиес устройство, и бързо се разделих с още две хиляди и шестстотин долара. Ако прибавех и новите топли дрехи, спокойно можех да основа банка.

Взех колата и поех обратно към „Вилидж Клъб“. Движението беше прилично и успях да стигна сравнително бързо. Докато карах, разопаковах покупката, поставих осемте батерии, които купих допълнително, на местата им, сглобих всичко и го изпробвах. Работеше перфектно. Сложих устройството в жабката и натъпках опаковката под дясната предна седалка. Бях с ръкавици, не само заради студа, а и защото не исках да оставям отпечатъци по машинката.

Когато отново завих по „Тейър Лейн“, точно деветдесет и седем минути след като бях тръгнал от нея, започнах да мисля на японски като моя добър приятел Ямада, който този път беше прехвърлен в Ню Йорк и щеше да живее на Лонг Айланд. И аз като повечето японци бях запален по голфа и копнеех за възможността да стана член на някой виден клуб за по-малко от милион долара, каквато беше обичайната такса в Япония. Надявах се да мога да разгледам „Вилидж Клъб“, защото много го харесах по интернет… Възможно ли е? Спрях пред охраната и навих прозореца. Човекът в кабината, мъж на около седемдесет с румени бузи и избледняващи сини очи, се наведе към мен, отдалечавайки се от преносимата печка, на която се грееше. Приличаше ми на пенсиониран полицай, но регистрирах тази информация само с периферията на съзнанието си. Бях се вживял прекалено в новата си роля, за да мога съзнателно да мисля активно за операцията, въпреки че, разбира се, тя не ми излизаше от ума и бях готов за действие във всеки един момент.