Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Видях свободно място на изток от „Уейвърли“ и реших, че е предзнаменование. Паркирах колата и нагласих страничното огледало така, че да виждам апартамента й в седемнайсететажната сграда отпреди Втората световна война на една пресечка зад мен. И последния път, когато идвах тук, също беше толкова студено. Спомних си всичко от тогава. Всяка дума.

„Когато порасне, ще му кажа, че си мъртъв. Така или иначе това възнамерявах да сторя. А ти наистина си мъртъв. Наистина.“

А дали вече е пораснал достатъчно? Дали вече му е казала, че бащата, който сега се намираше на сто метра от него, е умрял преди той да се роди и никога не е съществувал за сина си?

Въздъхнах. Исках да мисля за Коичиро, не за Мидори. Спомних си изречение, което бях прочел някъде: „Забравяш какво искаш да си спомняш и си спомняш това, което искаш да забравиш.“

Какви ги вършех, по дяволите? Скоро щеше да се стъмни. Бях уморен, а исках да стана утре призори, в случай че Ачинели има навика да се буди рано. Трябва да вървя.

Но останах още няколко минути, за да наблюдавам сградата и прозорците, които знаех, че са нейни. Исках да изтрия миналото с гума и да променя настоящето. Само няколко детайла, няколко различни решения и вероятно сега щях да мога да мина покрай портиера, да му кажа кой съм, да нося подарък под мишница и да знам, че синът ми и майка му ме очакват с нетърпение.

Хвърлих поглед към екрана на айфона. Колата на Ачинели не беше помръднала. Добре, време беше да вървя. Да проверя форумите, да хапна набързо и да лягам да спя.

Вдигнах поглед и видях двама души да вървят към мен от другата страна на улицата, между тях крачеше малко дете. Всички носеха шапки и ръкавици заради студа. Азиатка и бял мъж, а детето се смееше и се люлееше, хванато за ръцете им. Премигнах и се взрях по-силно, след това инстинктите ми проработиха и се сниших на седалката. Беше Мидори. А детето беше Коичиро.

Сърцето ми заби силно. Погледнах отново, разкъсван от противоречия. Исках да гледам, но исках и да се крия. Копнеех да сляза от колата, но също така и се страхувах. Мразех се за това и се срамувах от колебанията си. А кой беше белият мъж, който вървеше с Мидори и държеше сина ми за ръка? Седях приведен, умиращ от страх и безсилие. Видях ги, като минаха покрай мен от другата страна на улицата, после как стоят и си говорят пред блока на Мидори. След минута мъжът се наведе и я целуна. Не беше дълга целувка, но в нея имаше интимност и фамилиарност, които ме разгневиха. Мъжът се приведе още по-ниско и каза усмихнат нещо на Коичиро. Коичиро се засмя, след това мъжът се обърна и си тръгна. Мидори и Коичиро го погледаха още малко, после влязоха в сградата.

Гневът внезапно ме напусна и на негово място се настани хладна кристална яснота. Мъжът беше без кола. Можех да оставя своята тук, да сляза и да го проследя. Бях с шапка и очила, никой нямаше да запомни лицето ми. Носех и ръкавици, така че нямаше да оставя и отпечатъци. Нямах нужда от време или специален контрол над околната среда, защото смъртта не трябваше да изглежда естествена. Не исках да изглежда естествена, а каквото си е — анонимен човек без лице се приближава изотзад и чупи врата на жертвата си, а след това изчезва незабелязано още преди трупът да е паднал на асфалта.

Мидори, разбира се, щеше да разбере. Но какво би могла да направи? Нямаше как да ме намери. Как би могла да ме накаже? Да не ми дава да се виждам с Коичиро? Да му каже, че съм мъртъв? Добре, да му каже, ако още не е. Тогава ще й покажа какво значи мъртъв.

Гледах мъжа в страничното огледало, докато вървеше по улица „Кристофър“. Сигурно щеше да хване метрото. Можех да го проследя надолу по стълбите, след това да завия с него, ако пред нас няма никой — бам! Повалям го и продължавам да вървя, качвам се на улицата по други стълби. Връщам се в колата и изчезвам като призрак за пет минути.

Добре. Слязох, заключих колата, прибрах айфона и ключовете в джоба си и тръгнах тихо след него. Вече не бях гневен. Нищо лично. Просто работа, както винаги. И знаех точно как да я свърша.

Беше на петдесет метра пред мен, вървеше бързо заради студа. На кръстовището със Седмо авеню пресече улица „Кристофър“ и се отправи на юг. Инстинктът ми подсказа, че отива към метростанцията на площад „Шеридън“. Ускорих крачка и минах по „Гроув“, за да го пресрещна.

Мина точно пред мен, когато се намирах на десет метра от Западна четвърта улица. Изостанах след него, но скъсих дистанцията. Прецених обстановката: среден трафик по Седмо авеню, никакъв по Западна четвърта. Шепа пешеходци, движещи се в двете посоки по Западна четвърта — говореха, смееха се, обичайното нюйоркско многоезичие. Пред магазините нямаше никой. Всичко си беше на мястото.