Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Слязох, нахлупил шапката и очилата, и тръгнах на север по „Мот“. Беше толкова студено, че от устата ми излизаше пара. По „Принс“ имаше спрени коли и камиони, които превключваха от време на време скорости, а понякога клаксоните им озвучаваха квартала. Чух деца да крещят и да се смеят, вероятно наблизо имаше училище. Екип строителни работници разглобяваше канализационни тръби и в един момент грохотът на пневматичния чук заглуши всички останали шумове наоколо. Погледнах наляво към ъгъла на „Принс“ и… бинго! Той беше там, облечен в тъмносин костюм, и вървеше право срещу мен. Светофарът на „Принс“ светеше червено и аз като примерен гражданин изчаках да се смени. Това даде на Ачинели време да завие наляво по „Мот“ и да спечели преднина.

Светофарът се смени. Пресякох „Принс“ заедно с десетина други граждани и отидох на западната страна на „Мот“, срещуположна на тази, по която вървеше Ачинели. Така беше по-малко вероятно да ме забележи, ако започне да се оглежда. Вляво от мен имаше църква, чийто двор беше скрит зад стара тухлена ограда. От дясната страна на улицата се виждаха най-различни тенти и табели на кафенета и магазини на приземните етажи. Над тях се издигаха модерни жилищни тухлени сгради, в които някога са се помещавали складове и офиси. По фасадите им на зигзаг се спускаха противопожарни стълби. Някои от тях бяха на четири, други на пет етажа. Очите ми обхождаха всичко, покрай което минавах. Двама мъже и една жена стояха пред кафене „Житан“ и пушеха, треперейки от студ, но бяха прекалено млади и прекалено екстравагантно облечени, за да представляват някакъв проблем. Красива брюнетка в дълго кожено палто отключваше металната врата на магазин и се приготвяше за всекидневния си бизнес. Сякаш не забелязваше нищо около себе си, затова отхвърлих и нея като потенциална заплаха. Куриер на велосипед с множество плитчици и черни очила взимаше пакет от друга жена с престилка пред цветарски магазин на име „Полъкс“. Както и останалите, които бях видял дотук, и те не обръщаха никакво внимание на случващото се на улицата. Бяха просто граждани, нищо друго.

Докато вървеше, Ачинели си бръкна в джоба и извади връзка ключове. Точно така, не трябва да губи нито миг, не иска да се бави на улицата, където някой може да го види. Като стигна средата на улицата, той зави и изкачи четирите гранитни стъпала към входа на една жилищна сграда. Отключи пътната врата от метал и стъкло и влезе.

Продължих и преминах от „Мот“ на „Хюстън“, след това пресякох улицата и се върнах, проверявайки критичните точки. Всичко ми изглеждаше спокойно. С радост установих, че наоколо нямаше добри прикрития за снайперист. По тази отсечка от „Мот“ нямаше място за паркиране, трафикът по „Хюстън“ и „Принс“ не позволяваше изстрел от кола от по-далечно разстояние и заради църквата срещу жилищния блок единствените достъпни прозорци и покриви бяха точно над мен, а от тях ъгълът на стрелба би бил прекалено остър и затова — неефективен.

Спрях пред сградата, в която влезе Ачинели. Беше притисната между два магазина: един за мъжка мода, който се казваше „ИНА Мен“ и мъничко магазинче на име „Детачър“, половината устроено като модна галерия, а другата половина — като бутик за висша мода. Ако бях на мястото на Ачинели и плащах наема на любовницата си, точно такъв апартамент бих й избрал, с църква отсреща, за да няма прозорци на други домове, от които някой да ме види, и с лесен подстъп от моста „Уилямсбърг“ и междущатската магистрала. Освен това близките магазини можеха да ми осигурят алиби, ако някой ме забележи: „Да, каква изненада да се срещнем тъкмо тук, Боб. Точно така, купувам подарък на съпругата от «Детачър». А ти?“

Изкачих стъпалата и погледнах през стъклото на вратата, като вдигнах ръце и прилепих нос, тъй като светлината отвън не ми позволяваше да видя добре. Първото нещо, което забелязах, беше липсата на портиер. Браво на Ачинели — нямаше на кого да съобщава името си и да се обяснява, нито кой да го види и запомни. А може би това беше добре и за мен.

От вратата тръгваше тесен коридор, дълъг около шест-седем метра, минаваше покрай металните пощенски кутии и стигаше до асансьора. Флуоресцентно осветление. Нямаше камери. Още един плюс за Ачинели.

Отстъпих назад. Не се виждаха панти и отляво нямаше дръжка. Вратата се отваряше навътре. От лявата й страна имаше метален домофон. На него бяха залепени няколко стикера на „Федекс“ и пощите. Значи пощата и колетите са донесени преди — погледнах си часовника — единайсет и трийсет, поне днес. Преброих трийсет звънеца, на които посетителите звъняха, за да им отворят обитателите. До всеки имаше изписана фамилия. Прочетох ги набързо. Не ми говореха нищо и се съмнявах, че можеха да ми донесат някаква информация за последвалите събития.