Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Гледах на дисплея как колата му се движи по „Сиърингтаун“, след това го последвах по междущатската магистрала. Трафикът вече беше доста натоварен в другата посока към Ню Йорк и предположих, че едно от предимствата да живееш в Сандс Пойнт и да работиш в Минеола беше, че винаги хващаш по-слабо натоварената лента.

Докато го следвах, се надявах, без особено много да залагам на тази надежда, че може да спре за тоалетна, да се отбие в любимото си ресторантче или на някое друго място, което да ми даде възможност да остана за няколко минути насаме с него. От междущатската магистрала той продължи на юг по Северното щатско шосе, след това по „Ийст Джерико“. Всичко по план, от дома до офиса. Подминах го, когато махна на охраната пред паркинга, след това го видях как влиза вътре.

Взех си сандвичи и плодове от супермаркета и се върнах в хотелската стая. Ако Ачинели останеше през цялото време в офиса си, се очертаваше дълъг ден, в който можех само да наблюдавам дисплея и да чакам.

Но малко преди единайсет той тръгна. Отидох до колата, като не свалях поглед от айфона. Ачинели пое на запад по междущатската магистрала към Ню Йорк. На шосето, свързващо Бруклин и Куинс, се доближих до него достатъчно, за да видя колата му, и останах на такава дистанция и на моста „Уилямсбърг“. След това и в центъра. Интересно.

Проследих го до Деланси, между нас имаше само няколко коли. Къде отиваш? — чудех се. На същото място като вчера ли?

Очаквах да завие надясно по „Бауъри“ и да остави колата на същия паркинг, на който го видях и предния ден. Но той продължи по „Кенмейър“, след това наляво по „Мот“, точно в обратна посока. Зави надясно по „Брум“, пак надясно по „Кросби“ и спря на паркинг между „Спринг“ и „Принс“. И изведнъж пъзелът се нареди. Знаех защо отива там.

Минах с колата покрай паркинга, завих надясно по „Хюстън“, след това отново надясно по „Мот“ и излязох на пресечката, на която го бях видял предния ден. Спрях на ъгъла на „Мот“ и „Принс“, но не го забелязах да идва. Ако грешах, значи вече съм го изгубил и няма да мога да го прехвана, докато колата не започне отново да се движи. Но бях сигурен, че не греша. Всички признаци бяха налице, само дето аз се разсейвах с мисли за Мидори и Коичиро и не ги бях забелязал досега.

Ачинели имаше любовница.

Защо иначе беше още с екипировката за голф, когато го видях вчера? Защо бързаше, първо пеша, а после и по магистралата? И не пазаруваше тук, а носеше нещо на любовницата си.

Представих си го: казва на съпругата си, че ще играе голф в клуба и наистина играе, защото е важно да го видят там другарчетата му и без да знаят нищо, да гарантират за него и да му осигурят алиби. Но остава само за девет дупки, не за осемнайсет. Това му дава един-два часа прозорец. Иска да ги оползотвори максимално, затова дори не се преоблича. Всъщност, той има намерение да остане със същите дрехи, защото трябва да се прибере с тях у дома по-късно. Забавя се при любовницата си прекалено дълго и бърза да се върне, преди жена му да е заподозряла нещо.

А защо днес паркира другаде? Всичко у Ачинели ми подсказваше, че се чувства удобно в познати стереотипи — това беше глупаво от негова страна, бих казал, защото освен че Хилгър го искаше мъртъв, богатството и положението му го правеха привлекателна жертва на отвличане. Но днес нарочно подмина паркинга на „Бауъри“ и отиде на друг, който беше почти километър по-далеч. Защо направи тази промяна и защо точно сега? Дали защото не искаше един и същ служител да го вижда всеки път, когато идва тук?

И преди се бях сблъсквал с подобно нещо. Когато голяма част от работата ти се състои в това да следваш незабелязано хора и да разгадаваш моделите им на поведение, от които можеш да се възползваш, виждаш много работи, които остават скрити за външния свят. Наркотици. Проституция. Хазарт. Извънбрачни връзки. Скрита хомосексуалност. Пристрастявания и импулсивни действия, копнежи и лъст. Истинският живот, самоличността ни, тъмните константи на природата ни.

Може би не беше любовница, а любовник, активен или пасивен, или може би някакъв друг порок. Инстинктът ми подсказваше, че е любовница, но нямаше никакво значение. Важното беше, че имах нова точка на присъствие, която беше много по-достъпна от дома или офиса му.

Пресякох „Принс“ и паркирах пред воден кран от другата страна на „Мот“. Смятах да остана не повече от пет минути и потвърждаването на подозренията ми си струваше малкия риск от глоба и дори и още по-малкия риск от запомняне на присъствието на беемвето днес тук.