Дъглас Престън - Забранена зона

Тя погледна Карсън, който яздеше малко по-напред, устремен към тесния проход, и се запита как щеше да се справи той в новия живот. Веднага реши да не мисли за това, беше прекалено сложно. По-късно щеше да има предостатъчно време да си блъска главата и върху тези въпроси.

Карсън се обърна, забеляза, че е изостанала и забави ход. Усмихна се и когато тя се приближи, протегна ръка да я погали по бузата.

Тя изведнъж почувства нещо мокро по челото си. Усещането за влага в пустинята бе толкова необичайно, че тя затвори очи, рязко дръпна глава и вдигна ръка. Избърса лице. Когато погледна пръстите си, по тях имаше кръв. Върху единия бе залепнало някакво парченце, наподобяващо кост. В същия момент се чу силен гърмеж.

Изведнъж настъпи паника. Карсън се прилепи към шията на коня си. Нейното животно подскочи уплашено от гърмежа и тя отчаяно се хвана за седлото, за да не падне. Покрай ухото й нещо изсвистя. Чу се нов гърмеж.

Някой стреляше по тях.

Дорчо препускаше панически към подножието на планината и Де Вака пришпори своя кон след него. Прилепи се до врата му, с надеждата да се скрие поне малко. Карсън също препускаше приведен ниско. Отстрани по тялото на Дорчо се стичаше кръв. Проехтя нов изстрел, после друг.

Конете се вмъкнаха в един задънен тунел сред лавата и спряха. Проехтяха още няколко гърмежа, бързо един след друг. Дорчо започна да рита, опитвайки се да се измъкне от затвореното пространство, и хвърли Карсън от седлото. Де Вака скочи на пясъка до него; двете животни запрепускаха панически обратно в пустинята. Чу се нов изстрел, последван от ужасеното цвилене на ранен кон. Де Вака погледна иззад прикритието си. Коремът на Дорчо бе разкъсан, от дупката висяха черва. Животното претича още неколкостотин метра, после внезапно спря и цялото затрепери. Чу се нов гърмеж и конят на Де Вака падна и започна да рита безпомощно. Последва друг изстрел и от главата му се разхвърчаха червени пръски. Конят ритна още два пъти и застина.

Де Вака пропълзя до Карсън. Той лежеше свит, опрял колене в гърдите си. Пясъкът наоколо се беше превърнал в червена каша. Де Вака го обърна внимателно и той извика от болка. Тя бързо затърси раната. Лявата му ръка бе напълно мокра от кръв. Де Вака внимателно махна едно парче от ръкава му. Куршумът бе отнесъл голямо парче от предмишницата му. Беше счупил лъчевата кост и оголил лакътната. Кръвта течеше на тласъци от една разкъсана артерия.

Карсън се извъртя, тялото му се сгърчи в агония.

Де Вака се огледа, търсейки нещо, което би могло да й послужи за турникет. Нямаше как да се приближи до конете. Отчаяна, тя разкъса собствената си риза, нави едно дълго парче плат и го стегна непосредствено под лакътя на Карсън.

— Можеш ли да вървиш? — прошепна му тя.

Карсън едва промълви нещо. Тя се наведе, за да го чуе.

— Божичко — стенеше той. — О, Господи.

— Стига си се глезил — сряза го гневно тя; стегна още повече турникета и хвана Карсън под мишниците. — Трябва бързо да се скрием.

С нечовешки усилия Карсън се изправи, дотътри се до дъното на тунела и се свлече зад един голям камък. Де Вака се вмъкна след него и огледа раната. От гледката започна да й се повдига. Сега поне нямаше опасност да му изтече кръвта. Тя се облегна на скалата и го огледа. Устните му бяха придобили странно синкав цвят. Не личеше да е ранен на друго място, но при толкова много кръв бе трудно да се прецени. Де Вака се опита да не мисли какво щеше да стане, ако Най го беше улучил втори път.

Трябваше да мисли бързо. Най сигурно бе разбрал, че не може да ги хване, като върви след тях. По някакъв начин се беше досетил, че са се запътили към Лавагейт и им бе устроил засада. Беше убил конете им и скоро щеше да дойде и за тях.

Тя измъкна камата на Мондрагон от колана на Карсън. Отпусна я отчаяно на земята. Какво можеше да направи срещу мъж с пушка?

Тя надникна зад камъка. Най стоеше на открито, беше се подпрял на едно коляно и се целеше. Дулото на пушката проблесна и куршумът изсвистя на сантиметри от лицето й; заби се в скалата отзад. По врата й се посипаха прах и камъчета. Гърмежът проехтя след секунда, усилен от стените на тесния проход.

Де Вака се дръпна зад камъка, обиколи от другата страна и надникна оттам. Най се беше изправил и се приближаваше. Лицето му бе засенчено от периферията на шапката и тя не можеше да види изражението му. Вече ги деляха само стотина метра. Той просто щеше да дойде до скривалището им и да ги застреля като кучета. И тя нямаше какво да направи.