Дъглас Престън - Забранена зона

Двата силуета бяха вече на около два километра. След по-малко от десет минути щяха да са в обхват. Два бързи, преки изстрела от четиристотин метра. Още два за всеки случай и по един за конете. Дори нямаше да разберат откъде им е дошло.

Време беше. Той закрепи пушката и се намести удобно сред твърдата лава, допря буза до приклада. Започна да си поема въздух на бързи, малки глътки, издишвайки през носа, за да забави сърцето си. За по-голяма точност щеше да стреля между две тупкания.

Вдигна леко глава и се огледа. Момчето го нямаше. След малко го забеляза, кълчеше се върху един камък от другата страна на склона, на безопасно разстояние.

Най отново зае позиция, нагласи мерника и бавно премести оръжието, докато кръстчето на оптическия мерник спря върху двете фигури в далечината.

— Не стреляйте! — чу се глас зад пазачите. — Господин Скоупс се обади.

Пазачите размениха няколко реплики. Прибраха пистолетите и един от тях вдигна грубо Левин на крака.

Поведоха го по мрачен коридор покрай голяма станция на охраната, после покрай по-малка. Когато излязоха в тесен коридор с врати от двете страни, Левин си даде сметка, че вече е минавал оттук — преди няколко часа, когато обикаляше из киберпространството в компанията на Фидо. Отнякъде се чуваше бръмчене на големи вентилатори.

Спряха пред масивна черна врата. Накараха Левин да се събуе и да си сложи меки чехли. Един от пазачите заговори по радиостанцията си, след малко се чу щракане на резета. Със съскане вратата се открехна. Пазачът я отвори, отвътре лъхна хладен въздух. Левин пристъпи през прага.

Осмостенната зала нямаше нищо общо с таванската стаичка от компютърния свят на Скоупс. Беше просторна, тъмна, бездушна. Голите стени се издигаха заплашително към високия таван. Левин премести поглед от знаменитото пиано към блестящото бюро и Скоупс. Изпълнителният директор на „Джиндайн“ седеше на износения си диван с компютърна клавиатура в скута си и гледаше насмешливо госта. Черната му фланелка бе мръсна и изпъстрена с червеникави петна от кетчуп. Пред него, на голям екран се виждаше гледката от прозореца на разнебитената постройка в киберпространството. Над тъмния океан светеше фарът Пемакит Пойнт.

Скоупс натисна един клавиш и екранът внезапно почерня.

— Претърсете го за оръжие и подслушвателни устройства — нареди той на пазачите. Изчака ги да изпълнят нареждането му и да се оттеглят, и се обърна към Левин; събра пръсти пред лицето си. — Проверих архива на службата по поддръжка. Явно доста време си прекарал в асансьора. Петнайсет часа. Ще пиеш ли нещо?

Левин поклати глава.

— Е, сядай, сядай. — Скоупс махна към другия край на дивана. — Ами твоят приятел? Ще благоволи ли да се присъедини към нас? Имам предвид онзи, който ти е свършил мръсната работа. Оставил е следи из цялата мрежа, много искам да се срещнем и да му обясня как гледам на подривните му действия.

Левин запази мълчание. Скоупс го погледна, усмихна се, приглади рошавия си перчем.

— Отдавна не сме се виждали, а, Чарлс? Трябва да призная, че съм малко изненадан да те видя. Но това не може да се сравни с изненадата ми от твоето предложение да подпишеш подновяването на патента след всички тези години на категоричен отказ. Колко бързо загърбваме принципите си пред лицето на последния съдник. „По-лесно е да се бориш за принципите си, отколкото да живееш за тях.“ Или да умреш за тях. Прав ли съм?

Левин седна на дивана.

— „Да се съмняваш в собствените си принципи, е белег на мъдрия човек“ — цитира той.

— На „цивилизования човек“ — поправи го Скоупс. — Май си позабравил играта. Помниш ли последния път, когато я играхме?

По лицето на Левин се изписа измъчено изражение:

— Ако бях спечелил, днес може би нямаше да сме тук.

— Вероятно. Често се питам каква част от антигенетичната ти кампания през тези години е подбудена от омразата ти срещу самия себе си. Ти обичаше играта не по-малко от мен. Заложи всичко, в което вярваше, в тази последна игра и загуби. — Скоупс се изправи напред и постави ръце върху клавиатурата. — Веднага ще отпечатам документите, за да ги подпишеш.

— Не си чул условията ми — прекъсна го спокойно Левин.

Скоупс го погледна изненадано:

— Условия ли? Не си в такова положение, че да диктуваш условия. Или подписваш, или се прощаваш с живота.

— На теб май не ти стиска да ме убиеш хладнокръвно, а?

— Убийство? Хладнокръвно? Стига с този популистки език. Всъщност точно това смятам да направя. Не „да сложа последна точка“, както би се изразил господин Микобър от романа на Дикенс. Освен ако не подпишеш подновяването на патента.