Дъглас Престън - Забранена зона

Левин също не беше забравил. Споменът гореше душата му с огъня на вината. Когато се разбра, че никой от двамата няма да отстъпи, те се съгласиха да разрешат спора си с честно съревнование. Решиха да преборят сили в играта; играта, която бяха измислили в колежа. Този път с най-високия залог.

— Аз загубих — призна Левин.

— Да, но последната дума пак е твоя, нали, Чарлс? След два месеца срокът на патента изтича. Тъй като ти отказваш да подпишеш, той няма да бъде подновен. И най-доходоносното откритие в историята на „Джиндайн“ ще бъде представено безплатно на света.

Внезапно сред бърборенето на Скоупс Левин долови и други гласове — силни и настоятелни, кънтящи в шахтата на асансьора.

Пазачите на истинската сграда идваха за него.

Кабината се разклати и Левин се подпря на стената; отгоре забръмча мотор. Гласът от уредбата отново прозвуча:

— Повредата е отстранена. Извинявайте за неудобството.

Асансьорът избръмча, раздруса се и се заизкачва. Двойникът на Скоупс на видеостената се обърна с гръб и погледна през прозореца:

— Няма значение дали ще те застрелям тук или не. Така или иначе, когато асансьорът дойде на шейсетия етаж, материалното ти тяло ще бъде унищожено. Съществуването ти в киберпространството няма значение.

Скоупс се обърна и отново погледна към него.

Левин погледна указателя за етажите. Показваше 20.

— Съжалявам, че всичко ще завърши по този начин, Чарлс — чу се гласът на Скоупс. — Но съжалението ми може би просто идва от безполезната тъга по отминалите дни. Може би, когато вече те няма, аз ще съм способен да отдам нужната почит на един бивш добър приятел. Един приятел, който се промени до неузнаваемост.

Номерата на етажите се меняха бързо: 55, 56, 57. Бръмченето на моторите стана по-пискливо, асансьорът забави ход.

— Все още мога да подновя патента за царевицата — написа Левин на лаптопа.

— Шейсети етаж — обяви гласът от уредбата.

Левин издърпа рязко кабела на лаптопа от мрежата. В същия момент образът от мъгливата таванска стая на стената изчезна и екранът потъмня. Левин бързо изключи лаптопа си. Ако мимът още беше в мрежата на „Джиндайн“, това щеше да го изключи автоматически. Поне него нямаше как да открият.

Настъпи тишина и асансьорът спря. След това вратата се отвори и над седналия по турски Левин се надвесиха трима пазачи на „Джиндайн“ със синьо-черни униформи. И тримата носеха пистолети. Главният от тримата насочи оръжието си към главата на Левин.

— Няма аз да чистя после — измърмори пазачът от едната страна.

Левин затвори очи.

Бяха напълнили двете манерки и пиха, докато телата им отказаха да поемат повече вода. Сега, докато яздеха в полите на планината, Карсън усети, че въздухът леко захладнява. Следобедното слънце още печеше над голите върхове.

Още около двайсет и пет километра до Лавагейт, после още трийсетина до Лава Камп. Тъй като през повечето време щяха да вървят по тъмно, жаждата вече нямаше да ги притеснява. Конете вероятно имаха по двайсетина литра вода в коремите си.

Той изостана леко, загледа Де Вака. Тя яздеше с изправена стойка, с отпуснати в стремената крака, косата й се развяваше назад като знаме. Имаше остри черти, изящен, фин нос и пълни устни. Странно как не беше забелязал досега. „Нищо чудно“ — помисли си, през повечето време я беше виждал с безформения изолационен костюм.

Тя се обърна, златистото следобедно слънце се отрази в очите й.

— Какво гледаш, бе, cabron!

— Теб.

— И какво виждаш?

— Жена, с която…

— Чакай да се доберем до цивилизацията, преди да правиш прибързани изказвания.

Карсън се ухили:

— Исках да кажа, жена, с която бих искал да спя в легло. В истинско легло, не направо в пясъка.

— И в пясъка не беше зле.

Той се намръщи с престорено отвращение:

— Сигурно половината кожа от гърба ми остана под ноктите ти.

Посочи към хоризонта:

— Виждаш ли онази точка в далечината, където планината и лавата сякаш се допират? Това е Лавагейт, северният край на Хорнада. Оттам се насочваме по Северната звезда и след по-малко от трийсет километра сме на Лава Камп. Там ще намерим топла храна и телефон. А може би дори истинско легло.

— Сериозно? Ох, горкият ми задник.

Най провери мерника и пълнителя. Всичко бе готово. Той закрепи приклада между краката си и погледна цевта за драскотини. Беше я чистил стотина пъти, след като онзи негодник Карсън я бе запушил с дъвката си. Не пречеше обаче да провери пак.