Дъглас Престън: Забранена зона

Отвъд обширната зелена ливада долитаха звуци, толкова тихи, че човек би си помислил, че идват от граченето на гарвани в близката гора или от рева на магаре в стопанството от другата страна на мътната река. В пролетната утрин цареше почти пълен покой. Едва при по-внимателно заслушване човек си даваше сметка, че звуците всъщност са писъци.

Масивната административна постройка на болницата във Федъруд Парк се гушеше полускрита под вековни тополи. От задния вход бавно потегли линейка, чакълът на алеята заскърца под колелата й. Отнякъде се чу съскането на врата с пневматичен механизъм. Отстрани на сградата имаше малка бяла служебна врата. Когато наближи, Лойд Фоси зарови, без да се замисля, из джоба си за електронната карта. Опита се да си припомни мелодията на концерта за пиано в ми минор от Дворжак, но се отказа. Тук, в сянката на сградата, писъците се чуваха много по-ясно.

В стаята на сестрите звъняха телефони, из цялото помещение бяха разхвърляни листове.

— Добро утро, доктор Фоси — поздрави сестрата.

— Добро утро. Пак ли от Албукерк?

— Сутринта рано пристигнаха двама, един след друг — обясни тя. Разрови картоните с една ръка, с другата му подаде няколко. — А сега и този. Мисля, че вече сте го чули.

— Не можах да не подслушам. — Фоси отвори картона на новия пациент, опипа джоба си за химикалка, подвоуми се. — Този гръмогласният за мен ли е?

— Доктор Гарът го пое — отвърна сестрата. Вдигна поглед. — За вас е първият.

Някъде се отвори врата. Писъците отново се чуха, този път много по-силно, хор от тревожни гласове сякаш опитваше да ги заглуши. Вратата отново се затвори и в помещението зазвуча обичайното тихо жужене, характерно за работеща кантора.

— Искам да видя пациента — заяви Фоси.

Върна картоните на сестрата и взе една папка. Прегледа набързо данните за пациента — пол, възраст. В същото време се опита да възстанови акордите на андантето на Дворжак в главата си. Думите „Отделение за принудително задържане“ привлякоха вниманието му.

— Вие видяхте ли първия пациент? — попита той тихо.

Сестрата поклати глава:

— Говорете с Уил. Той го прие преди около час.

Отделението за принудително задържане имаше само един прозорец — от кабината на охраната към стълбището за Отделение 2 в мазето. Доктор Фоси натисна звънеца и бледото, космато лице на Уил Хартунг тутакси се показа зад плексигласовото стъкло. След това също толкова бързо се скри, вратата се отключи със силно изщракване, подобно на изстрел.

— Какво става, докторе?

Пазачът се намести отново зад бюрото си и избута встрани томче със сонетите на Шекспир.

— Всичко става, Уил — отвърна Фоси и погледна книжката.

— Много забавно, доктор Фоси. Пропилявате си таланта с тази лекарска професия.

Уил му подаде книгата за регистрация, подсмръкна силно. На отсрещната страна на стаята новопостъпилият санитар попълваше някакви картони.

— Разкажи ми за пациента, когото си приел тази сутрин, Уил.

Фоси се подписа в регистрационната книга и я върна на пазача. Стисна папката, която носеше под мишница. Уил вдигна рамене:

— Темерут. Не е от приказливите. — Пак вдигна рамене. — Нищо чудно, като се има предвид колко халдол е изгълтал напоследък.

Фоси се намръщи и отново отвори папката. Този път прочете причината за постъпване на пациента в болницата.

— Боже мили — възкликна, — сто милиграма за дванайсет часа!

— В Албукерк го нямат за нищо — обясни Уил.

— Добре, ще назнача лечение след първоначалния преглед. Дотогава никакъв халдол. Не мога да лекувам жива пихтия.

— В шеста е. Ще ви заведа.

На вътрешната врата с големи червени букви пишеше: „ВНИМАНИЕ, ЗАКЛЮЧВАЙ ВРАТАТА!“. Новият санитар им отвори; постоянно всмукваше слюнка през раздалечените си предни зъби.

— Знаеш какво мисля за настаняването в принудителното, преди да се произнесе диагноза — каза Фоси, докато вървяха по празния коридор. — Това може да създаде у пациента предварително лошо мнение за заведението, да го направи несговорчив.