Дъглас Престън - Забранена зона

Двамата замълчаха. Фоси забеляза, че зениците са нормални, никакво разширяване. Цветът на кожата бе добър. Имаше лека тахикардия, но Фоси си даваше сметка, че ако е стегнат с колани в такава тапицирана стая, и неговото сърце ще бие малко по-бързо от обикновеното. Нямаше абсолютно никакви признаци за психоза, вманиачаване и други подобни.

— След това не си спомням много — продължи Бърт и по лицето му за пръв път се изписа умора. — Нямам документи, разбира се, само книжката. Амико, жена ми, е във Венис при сестра си. Нямам други роднини. Упоиха ме. Не мисля, че е много редно.

Фоси не се изненада. Непознат, пострадал при катастрофа, възбуден, може би дори агресивен, да твърди, че е известен молекулярен биолог. В кое претрупано с работа спешно отделение ще му повярват? Най-лесно им беше да го пратят в психиатрията. Фоси наду бузи и поклати глава. Идиоти.

— Слава Богу, че попаднах на вас, Лойд. Истински кошмар беше. Не мога да ви го опиша. Къде съм, между другото?

— Във Федъруд Парк, доктор Бърт.

Бърт кимна:

— И аз така си помислих. Сигурен съм, че ще уредите този малък проблем. Обадете се в „Джиндайн“, ако не ми вярвате. Вече трябваше да съм там, сигурно са започнали да се тревожат.

— Веднага ще се заема, доктор Бърт. Обещавам.

— Благодаря, Лойд.

Бърт присви леко очи.

— Има ли нещо? — попита веднага Фоси.

— Раменете. Изтръпнаха от тези колани.

Фоси се замисли за момент. Ефектът на фенициклидина сигурно вече бе отминал, също и на халдола. Освен това Бърт изглеждаше съвсем нормално.

— Сега ще ви освободя.

Бърт се усмихна с облекчение:

— Много благодаря. Не исках да ви карам насила. Знам правилата.

— Извинявайте, не можех веднага да го направя, доктор Бърт.

Фоси се зае с катарамата на гръдния колан. Щеше да уреди въпроса с няколко телефонни разговора. След това да посмъмри лекарите от спешното в Централната болница на Албукерк. Коланът бе здраво затегнат и той се замисли дали да не извика Уил на помощ, но отхвърли идеята. Уил беше педант, що се отнася до правилата за безопасност.

— Така е много по-добре — каза Бърт.

Изправи се неуверено в седнало положение и разкърши рамене.

— Можете да си представите какво е да лежиш неподвижно с часове. Преди две години, при една операция на кръвоносните съдове, се наложи да остана така десет часа. Истински ад.

Той размърда крака, които все още бяха вързани.

— Ще се наложи да ви направим някои изследвания, преди да ви изпишем — каза му Фоси. — Веднага ще извикам психиатъра, който ви е приел. Ако, разбира се, преди това не искате да си починете.

— Не. Благодаря. — Бърт заразтрива врата си. — Може и веднага. Ако минете някой път на изток, трябва да ми дойдете на гости. Да се запознаете с Амико.

Той прокара ръка по бузата си.

Фоси започна да нанася бележки в картона. Изведнъж чу кратко поемане на въздух, леко хриптене като стържене на шкурка. Погледна Бърт, който тъкмо си сваляше превръзката от главата.

Фоси бързо затвори папката:

— Сигурно сте се наранили при катастрофата. Ще ви сложим чиста превръзка.

— Лош алфа — промърмори Бърт, разглеждайки втренчено бинта.

— Моля?

Фоси се наведе, за да разгледа раната.

Франклин Бърт му нанесе рязък удар с глава в брадичката, след това пак падна на количката. Фоси си прехапа езика, отстъпи назад, устата му започна да се пълни с кръв.

— Лош алфа! — закрещя Бърт, задраска с нокти коланите на глезените си. — ЛОШ АЛФА!

Фоси падна и заотстъпва назад. Понечи да извика Уил, но приглушеният му вик се загуби в крясъците. Уил нахълта точно когато Бърт, при отчаян опит да се освободи, се стовари заедно с количката на земята. Започна да се мята, опитвайки се да измъкне крака от коланите.

Всичко ставаше прекалено бързо за Фоси. Уил и санитарят се бореха с Бърт, опитваха се да изправят количката. Бърт задраска китките си, започна да мята глава като куче, хванало заек. Изведнъж изплю струйка кръв, която се размаза по очилата на санитаря. Докато с мъка привързваха ръцете му, Уил отчаяно зарови из джобовете си за аларменото си устройство. Писъците обаче продължаваха и Фоси знаеше, че няма да спрат.

Гай Карсън спря на поредния светофар и погледна часовника на контролното табло. Вече закъсняваше за работа, за втори път тази седмица. Пред него колите едва пъплеха по Щатско шосе 1 през Едисън, щата Ню Джърси. Светна зелено, но той едва успя да се помести и светофарът отново се смени.