Дъглас Престън - Забранена зона

— „Философията ще умре, когато умре и последният философ.“ Ръсел.

Левин се замисли:

— Бърнард Ръсел ли?

— Кой друг?

— Никога не е казвал подобно нещо. Пак си измисляш.

Скоупс го изгледа безизразно:

— Нима?

— Това ти беше любимият номер в университета. Само че сега ги усещам по-лесно. Това си е чист „скоупсизъм“. Оспорвам те.

Последва кратко мълчание. Накрая Скоупс се усмихна:

— Много добре, Чарлс. Едно на едно. Идва последният кръг.

Екранът се изчисти и показа нова дума:

вселена

Скоупс затвори очи:

— „Обозримото във вселената е непонятно.“ Айнщайн.

Левин се замисли:

— Глупаво е да започнеш да блъфираш от самото начало.

— Оспори ме, ако искаш.

— Това ще го оставя да мине. „Човекът или е единственото разумно същество във вселената, или не е. И двете възможности са изумителни.“ Карл Сейгън.

— Карл Сейгън да каже това? Не вярвам.

— Оспори ме тогава.

Скоупс се усмихна и поклати глава:

— „Немислимо е да се приеме, че цялата вселена е създадена само заради нас, жителите на тази долнопробна планета около това долнопробно слънце“. Байрон.

— „Господ не си играе на зарове с Вселената.“ Айнщайн.

Скоупс се намръщи:

— Позволено ли е да се използват няколко цитата от един източник по една и съща тема? Правиш го за втори път.

Левин вдигна рамене:

— Защо не?

— Добре тогава. „Господ не само че играе зарове с Вселената, ами понякога ги хвърля там, където не могат да се видят.“ Хоукинс.

— „Колкото повече опознаваме вселената, толкова по-безсмислена ни се вижда.“ Вайнберг.

— Много добре. Този ми хареса. „Истинското познание за вселената е позволено само на опиянени мечтатели и изкуфели астрономи.“ Лийри.

Последва пауза.

— Тимоти Лийри ли? — попита Левин.

— Разбира се.

Левин се замисли:

— Не съм сигурен, че Лийри би казал такава глупост.

Скоупс се усмихна:

— Ако се съмняваш, оспори ме.

Левин замълча. Любимата стратегия на Скоупс бе да измисля несъществуващи цитати от самото начало, а да запазва истинските за накрая, за да изтощи запасите на противника си. Левин четеше Лийри още от студентските си години и някак си вътрешно чувстваше, че сентенцията не звучи добре за него. Друга стратегия на Скоупс обаче беше да използва необичайни цитати, за да предизвика противника да го оспори. Левин погледна безизразното лице на Скоупс. Ако го оспори и Лийри наистина е казал такова нещо… Той прогони тези мисли от главата си.

Секундите минаваха.

— Оспорвам те — каза накрая Левин.

Скоупс потръпна. Пребледня. Беше изправен — както Левин преди толкова много години — пред огромна загуба.

— Тежко е, нали? — попита Левин.

Скоупс запази мълчание.

— Не те мъчи самата загуба — продължи Левин. — По-тежък е начинът, по който си загубил. Цял живот ще си спомняш този момент. Ще се питаш как си допуснал такава глупава грешка. Никога няма да го забравиш. Аз още не мога.

Скоупс продължаваше да мълчи. Почти замаян от бързата си победа, Левин видя ръката му да потрепва и си даде сметка (секунди, преди да се случи), че изпълнителният директор на „Джиндайн“ никога няма да даде доброволно смъртоносния вирус. Преди двайсет години, когато Левин загуби в Играта, той удържа на думата си. Подписа патента за устойчивата царевица и остави Скоупс да натрупа богатство от общото им откритие, вместо да го предостави безвъзмездно на човечеството. Сега Скоупс бе загубил много повече…

Левин грабна ампулата точно когато и Скоупс се пресягаше към нея. Ръцете им я достигнаха едновременно. Двамата мъже задърпаха опасния стъклен предмет всеки към себе си.

— Брент! — изкрещя Левин. — Брент, ти обеща…

Внезапно се чу глухо изпукване. Левин почувства остро убождане и по ръцете му се разля някаква течност.

Той сведе поглед.

Смъртоносният разтвор с x-flu II бе образувал мокро петно върху подписания договор. Левин отвори длан: от кожата му стърчаха парченца стъкло, към китката му се стичаха струйки кръв. При свиването дланта го заболя.

Той вдигна очи. Скоупс отваряше своята ръка. Неговата длан също бе порязана и кървава.

Погледите им се срещнаха.

Карсън я дърпаше за ръката, опитваше се да й каже нещо.

— Златото на Мондрагон — промълви накрая.

— Какво? — прошепна Де Вака.

— Използвай го.

Лицето му се сгърчи от болка и той се отпусна безжизнено върху пясъка.

Шумът от стъпките на Най приближи. Изведнъж Де Вака осъзна какво е имал предвид Карсън. Тя бръкна в джоба си и измъкна четирите монети, които бе открила в пещерата.