Дъглас Престън - Забранена зона

Когато отново се свести, лежеше на мек пясък. Опита да се повдигне, но непоносима болка преряза черепа й и премина по гръбначния й стълб. Най стоеше до нея с фенерче в ръка. Изглеждаше разтревожен.

— Ако още веднъж ме удариш — прошепна тя, — ще ме убиеш. Тогава никога няма да научиш къде е златото.

Тя си пое дълбоко въздух; затвори очи. След няколко минути отново заговори:

— Намира се на сто и петдесет километра от мястото, където си мислиш, че е.

— Къде?

— Животът ми за златото.

— Добре. Обещавам да не те убивам. Само ми кажи къде е златото. — Той се извърна, сякаш е чул нещо: — Да, да, помня.

После пак се обърна към нея.

— Ще оцелея само ако имам кон, оръжие и вода — прошепна тя. — Иначе ще умра и ти никога няма да разбереш…

Тя замълча.

Най я погледна, стисна ядно монетите, ръката му трепереше. От гърлото му се изтръгна слаб стон. От погледа му личеше, че лицето й изглежда ужасно.

— Доведи коня си — нареди тя.

Устата на Най се изкриви:

— Кажи ми веднага, моля те…

— Коня.

Очите й се затвориха сами. Когато отново успя да ги отвори, Най го нямаше. Тя седна въпреки болката. Носът и гърлото й бяха пълни с кръв и тя се закашля в опит да си поеме по-дълбоко въздух.

Най отново се появи между скалите, прекрасният му кон вървеше след него като безмълвна сянка.

— Кажи ми къде е съкровището — повтори Най.

— Коня — настоя тя, с мъка се изправи на крака и протегна ръка.

Най се подвоуми за момент, после й подаде юздите. Тя се хвана за предния лък на седлото и опита да се качи; едва не падна.

— Помогни ми.

Той постави ръце под обувката й и я повдигна.

— Сега дай пушката.

— Не — отказа Най. — Ще ме застреляш.

— Извади патроните тогава.

— Ще ме превариш. Ще избързаш с коня и ще ми вземеш съкровището.

— Погледни ме. Погледни ме в очите.

Той неохотно вдигна кървясалите си очи към нея. Едва сега тя си даде сметка колко силно е желанието му да се добере до съкровището на Мондрагон. „Пурблъд“ бе превърнал обикновеното увлечение в мания. Дори омразата му към Карсън бе по-слаба от тази жажда да притежава съкровището. Тя си даде сметка, със страх и жал, че пред нея стои един мъртъв човек.

— Обещавам, че няма да взема съкровището — каза тя с почти майчински тон. — Можеш да си го отнесеш цялото. Искам само да се измъкна оттук жива. Не виждаш ли?

Той извади патроните от пълнителя и й подаде пушката.

— Къде — настоя. — Кажи къде е.

От двете страни на седлото бяха завързани два мяха с вода, и двата — пълни наполовина. Тя отвърза единия и го подаде на Най, след това започна да отстъпва с Муерто назад. Маниак или не, той можеше да реши отново да си вземе оръжието.

— Чакай! Не си тръгвай. Кажи ми, моля те…

— Слушай внимателно. Ще вървиш по следите ни петнайсетина километра покрай границата на лавата. Търси мястото, където сме спънали конете, за да пасат. Там, в подножието на планината, ще намериш скрита пещера в лавата. Вътре има извор. На разсъмване слънцето хвърля лъч светлина през входа и в дъното на пещерата се образува сянка с формата на орел. Точно както пише на картата. Задната стена обаче не завършва в пясъка; в основата й започва скрита галерия. Тръгни по нея. Останките на Мондрагон и мулето му са на дъното на пещерата.

Той кимна енергично:

— Да, да, разбрах. — Обърна се към въображаемия си спътник: — Чу ли? През цялото време съм търсил в грешна посока. Мислех си, че планините на картата са Серитос Ескондидос. Как съм могъл… — Обърна се отново към Де Вака: — Значи петнайсет километра в тази посока, така ли?

Тя кимна.

— Хайде — каза той на въображаемия си другар и нарами мяха. — Ще го разделим поравно. Така щеше да пожелае мама.

Той излезе от тунела между скалите и се запъти към вътрешността на пустинята.

— Най — извика след него Де Вака.

Той се обърна.

— Кой е този с теб?

— Едно момче, с което някога играехме.

— Как се казва?

— Джонатан.

— Джонатан чий?

— Джонатан Най.

Той се обърна и забърза сред пясъците. Тя го изпрати с поглед — ръкомахаше оживено, говореше сам със себе си. Скоро нощта го погълна.

Де Вака изчака няколко минути, за да е сигурна, че си е тръгнал. След това слезе и бавно се приближи до Карсън. Той още беше в безсъзнание. Де Вака опипа пулса му: беше слаб, бърз и неравномерен. Тя огледа неохотно раната му. Кръвта му още течеше, но съвсем слабо. Де Вака разхлаби турникета и с облекчение установи, че разкъсаната артерия се е запушила. Трябваше да му осигури помощ, преди да се е развила гангрена.