Дейвид Морел - Петата професия

— … равностоен съперник. Савидж-сан, моите почитания.

— Даваш ли дума, че няма да има други обвинения? Гири?

— Да. Гири. В името на приятелството, лоялността, поетите задължения. В какво друго ни остава да вярваме?

— В любовта — отвърна Савидж и остави ножа. — Какво направихте с тялото на Акира?

— Наредих да се кремира. Урната с праха му е в стаята ми. Японските тайни служби няма как да не узнаят за смъртта му. Разследването ще е ужасно. За всички нас.

— Може ли да взема урната? След като погребението трябва да се извърши тайно, ние с Еко знаем какво да правим с праха му.

Таро внимателно го изучаваше.

Накрая се поклони.

Още преди Акира да ги заведе в Япония, той им беше разказвал за обичаите на своя народ, чиито предци имаха божествен произход. Беше им споменал и за ритуала, познат като Празник на фенерите или както го наричаха още — В памет на мъртвите. В продължение на три дни през лятото японците изпълняваха традиционен шинтоистки ритуал — с кадене на тамян, молитви, специални ястия те изразяваха своята почит към мъртвите. Някой би казал дори, че ги обожествяват.

Макар да беше вече есен, Савидж реши да спазят този ритуал. Сигурно Акира нямаше да се възпротиви, че не го правят когато трябва. След три дни добросъвестно изпълнение на всичко необходимо според обичая, Савидж и Рейчъл се прегърнаха в градината зад къщата на Акира.

Нощта бе настъпила и тъмнината ги заобикаляше отвсякъде.

Само една светлинка осветяваше лицата им.

Савидж бе пуснал книжен фенер в езерцето. Целия предобед той беше изпомпвал водата от него, за да го изчисти от кръвта на убийците, която го оскверняваше. После го бе напълнил, след което отново го бе изпразнил.

Пак го бе напълнил.

И отново изпразнил.

После го бе почистил, решен да го освободи от осквернението.

Когато най-сетне остана доволен, че ритуалът няма да се опорочи, той запали книжния фенер.

— Господи, колко ми липсва — каза Савидж.

— И на мен също — добави Рейчъл.

— Имаше толкова тъжни очи.

— Да, защото принадлежеше на други времена.

— Времената на „Черните кораби“. Акира беше самурай. Той тачеше времената, когато Америка още не бе корумпирала неговата нация. Знаеш ли — обърна се той към Рейчъл и я целуна, — преди да умре, той ме нарече… — Савидж се задави от нахлулата в душата му мъка. Избърса сълзите си и продължи: — Той ме нарече… О, господи…

— Кажи ми.

— Нарече ме свой приятел.

— Да, той беше твой приятел.

— Можеш ли да си представиш колко усилия му струваше това? През целия си живот бе мразил американците. Заради Хирошима и Нагасаки. Заради залива Йокохама. „Черните кораби“ на Пери. Той живееше в друг свят. Когато Япония е била непокварена според него.

— Тя винаги си е била неопетнена — отвърна Рейчъл. — И винаги ще бъде. Заради такива като Акира… ако той е типичен японец… неговата нация е велика. Тя знае какво е чест.

— Но той е мъртъв.

— Да, заради честта.

Савидж я целуна и каза:

— Мисля за Америка. За нашата Гражданска война. Преди войната Югът е бил някакъв мит. Огромните имения на земевладелците. Техният начин на живот.

— С изключение на робите.

— Да, точно това имам предвид. Понякога, за някои хора митът прикрива грозотата и се превръща в единствена реалност.

— Нещо като дезинформация, така ли?

— Да, като спомените. Но спомените са лъжа. Боже мой, след всичко това вече знам нещо със сигурност. Само настоящето има значение.

Фенерът се разгоря по-силно.

— А не и любовта? Не и бъдещето?

— Не смея да се надявам.

— Но не и миналото?

— Акира не би харесал миналото. Шогуната Токугава. От всичко, което научих, мисля, че са били като фашистите. Една потисническа система за контрол — от шогуна към даймио, самурая и т.н. Акира отчаяно би копнял за настоящето.

— А ти за какво копнееш? — попита Рейчъл.

— За теб.

Фенерът се разгоря още по-силно, после пламъците започнаха да намаляват.

— В Гърция след като те спасихме, аз попитах Акира дали иска да бъдем приятели… Тогава той отхвърли подобна възможност.

— Заради миналото си. Заради онова, което ви бяха сторили. При това ти си…

— Гайджин.

— Но ти го обичаше — каза Рейчъл. — Трябва ли да ревнувам?

— Не — отговори Савидж. — Тази любов беше различна.

— Аз не мога ли да я заместя?

— Не — въздъхна Савидж. — Ти си нещо друго. Ти си единствена. Винаги ще те обожавам.