Дейвид Морел - Нарушители

Нарушители.

Така се наричаха те и от тази работа щеше да се получи добра вестникарска история — ето какво си мислеше Бейлинджър и това обясняваше защо се срещна с тях в този забравен и от бога мотел в едно запустяло градче със 17 000 жители на щата Ню Джърси. Месеци по-късно той все още не можеше да понася да стои в стая със затворена врата. Острата миризма на мухъл все така мигновено извикваше в съзнанието му спомена за писъците. А зърнеше ли светлината на джобно фенерче, неизменно го избиваше пот…

По-късно, като се възстанови, успокоителните разхлабиха стоманените бариери на паметта му и позволиха на отделни безумни звуци и образи да изскачат оттам.

Онази леденостудена съботна вечер в края на октомври, малко след девет часа. Това беше моментът, когато той можеше да се обърне кръгом и да се спаси от все по-ужасяващия кошмар на следващите осем часа. Но сега, като погледнеше назад, си даваше сметка, че макар да бе оцелял, със сигурност не беше се спасил. Обвиняваше себе си, че бе пропуснал да забележи как всичко изглеждаше някак странно. Докато се приближаваше към мотела, тътенът на блъскащите се вълни в брега на плажа му се беше сторил необикновено силен. Лекият ветрец остъргваше пясъка от разбития тротоар. Мъртви листа със свистящо шумолене се носеха по напукания паваж.

Но звукът, който най-вече си спомняше Бейлинджър, онзи звук, който трябваше да го накара да се върне, представляваше едно жално и ритмично металическо „дан-дан-дан“, огласящо пустите улици. Беше остро и дрезгаво като звън от счупена камбана и той много скоро щеше да научи къде е източникът му и по какъв начин олицетворяваше безнадеждната ситуация, която щеше да го сполети.

Даннн! — звучеше като предупреждение за корабите: да стоят надалече и да избегнат гибелта си.

Или пък това навярно бе погребален звън.

Или може би отекваха стъпките на съдбата…

В мотела имаше дванайсет стаи. Само номер 4 беше заета и бледожълта светлина се процеждаше през тънкото перде. Олющената фасада се нуждаеше от ремонт и боядисване, както и всички останали сгради в района. Бейлинджър не можеше да не се зачуди защо групата е избрала именно този мотел. Въпреки трудните времена, които бе преживяла общината, все още имаше някои доста свестни места за отсядане.

Студеният ветрец го накара да вдигне ципа на винтягата си догоре. Широкоплещест мъж на трийсет и пет години, той имаше къса рижава коса и белязано от преживелици лице, което дамите намираха за привлекателно, макар че той се интересуваше само от една жена. Поспря пред вратата, за да подреди мислите си и да се подготви емоционално за ролята, която трябваше да изпълнява.

През паянтовата врата дочу мъжки глас, който звучеше младежки.

— Той закъснява.

— Може би няма да дойде — отвърна глас на млада жена.

Друг мъж, много по-стар, се намеси:

— Когато се свърза с мен, ми се стори твърде ентусиазиран от проекта.

— Не смятам, че идеята е добра — обади се някакъв младеж. — По-рано никога не сме вземали с нас непознати. Той ще ни пречи. Не биваше да се съгласяваме.

Бейлинджър не искаше разговорът да продължи в тази насока, затова реши, че се е мобилизирал достатъчно за предстоящата си задача, и почука на вратата.

В стаята настъпи тишина. Изщрака ключалка, вратата се отвори, доколкото позволяваше веригата, и едно брадато лице надникна отвътре.

— Професор Конклин? — попита Бейлинджър и след като брадатият кимна, сам се представи: — Аз съм Франк.

Веригата издрънча. Вратата се отвори отново, разкривайки силуета на дебел шейсетгодишен мъж, очертан от светлината зад него.

Бейлинджър знаеше на каква възраст е Робърт Конклин, защото го беше проучил обстойно. Професор по история в Държавния университет на Бъфало. Противник на войната във Виетнам по време на аспирантурата си. Три пъти затварян по време на различни политически събития, включително и при похода срещу Пентагона през 1967 година. Арестуван веднъж за притежаване на марихуана, като обвинението отпаднало поради недостатъчни доказателства. Женен от 1970 г., вдовец от 1992-а. Една година по-късно става посегател.

— Вече минава девет. Започнахме да се чудим дали ще дойдете — рече професорът.