Дейвид Морел: Ловци на време

Писателите не работят във вакуум. Ловци на време нямаше да бъде написан без помощта на цял куп хора. Признателен съм на:

Джейн Дистел, Мириам Годерих, Майкъл Бурет и милите хора от, Дистел Годерих Литерари Мениджмънт“.

Роджър Купър, Крие Накамура, Питър Костанцо и останалите служители от екипа на, Зангард Прес“ и „Персеус Букс Груп“.

Нанси Каланта от horrorworld.org.

Ерик Грей и Майк Волп от „Джет Ейвиейшън“, летище „Тетърбъро“.

Сари Морел. Фамилията й неслучайно е същата като моята. Тя ми е дъщеря. Но освен това ми е приятел и един от най-находчивите литературни агенти, които познавам.

Наскоро ми възложиха задача. Помолиха ме да съставя писмо послание за една времева капсула [1] Запечатан контейнер, съдържащ предмети и документи, благодарение на които учените от бъдещето биха могли да придобият по-добра представа за културата на днешното общество. — Б. пр. , която щеше да бъде отворена в Лос Анджелис след сто години… Задачата ми се стори лесна. Предложиха ми да напиша нещо по злободневните въпроси и конфликти и аз се залових да го направя. Поех по крайбрежието с колата и докато гледах сините води на Тихия океан от едната ми страна и планината Санта Инес — от другата, не можех да не се запитам дали след сто години ще е толкова красиво, колкото беше през този летен ден. И после, когато се помъчих да пиша… Представете си само — да пишеш за хората след сто години, които ще знаят всичко за нас. А ние не знаем нищо за тях. Не знаем какъв ще бъде светът, в който ще живеят.

ОТКЪС ОТ РЕЧТА НА РОНАЛД РЕЙГЪН ПРЕД КОНГРЕСА НА РЕПУБЛИКАНСКАТА ПАРТИЯ ПРЕЗ 1976 Г., СЛЕД КАТО НЕ УСПЯВА ДА СПЕЧЕЛИ НОМИНАЦИЯТА НА СВОЯТА ПАРТИЯ ЗА ПРЕЗИДЕНТ.

Той вече не я наричаше с името на мъртвата си съпруга, въпреки че невероятната прилика караше сърцето му да се свива. Понякога, когато се събуждаше и я откриеше да седи край болничното му легло, си мислеше, че халюцинира.

— Как се казвам? — попита го тя.

— Аманда — отговори предпазливо той.

— Отлично — каза лекарят. Грижовният мъж така и не спомена каква е специалността му, но Бейлинджър предполагаше, че е психиатър. — Мисля, че е време да ви изпишем.

Таксито навлезе в бруклинския квартал Парк Слоуп. За да откъсне поглед от дългата руса коса и нежните сини очи на Аманда, които му напомняха толкова много за Даян, Бейлинджър се насили да погледне през прозореца. Видя голяма каменна арка, върху която се издигаше статуята на крилата жена с надиплени дрехи.

— Гранд Арми Плаза — обясни му Аманда. — Ти обичаш историята, така че би трябвало да се досещаш, че арката бележи края на Гражданската война.

Дори гласът й му напомняше за Даян.

— Всичките онези дървета там — това е Проспект Парк — продължи тя.

Таксито влезе в тясна улица и спря по средата пред редица червеникавокафяви четириетажни сгради. Докато Аманда се разплащаше с шофьора, Бейлинджър събра сили и излезе от колата. Късният октомврийски вятър, който го посрещна, беше пронизващо студен. Краката и гърдите, както и охлузените места по ръцете му, започнаха да пулсират.

— Апартаментът ми е на третия етаж. — Аманда го посочи с пръст. — Онзи с каменната балюстрада.

— Мисля, каза, че работиш в книжарница в Манхатън. Това е скъп квартал. Как можеш да си позволиш… — Отговорът изплува в ума му. — Баща ти ти помага.

— Той не е загубил надежда и е продължил да плаща наема през всичките месеци на моето отсъствие.

Докато изкачи осемте стъпала, които му се видяха като осемдесет, краката на Бейлинджър се разтрепераха. Дървената врата беше прясно боядисана в кафяво, но въпреки това изглеждаше стара. Аманда пъхна ключа в ключалката.

— Почакай — каза той.

— Искаш да си поемеш малко дъх?

Наистина искаше, но я беше спрял по друга причина.

— Сигурна ли си, че това е добра идея?

— Има ли къде другаде да отидеш и кой да се грижи за теб?

Отговорът и на двете беше не. През изминалата година, докато търсеше изчезналата си съпруга, Бейлинджър бе живял в евтини мотелски стаи и си позволяваше да яде веднъж на ден, най-вече сандвичи от ресторанти за бързо хранене. Спестяванията му се бяха стопили. Вече си нямаше никого и нищо.