Дейвид Морел - Ловци на време

Аманда му даде знак да продължи.

— Както и да е. В каменния блок имаше дупка — поясни Бейлинджър. — А в нея видях метална кутия. Когато изтичах вкъщи и казах на баща си, първата му реакция беше да се ядоса, че съм играл в разрушената постройка с риск да пострадам. Но когато разбра какво съм открил, той ме накара да го заведа там. На следващата сутрин помоли работниците да разбият каменния блок. Още помня как им каза: „И, за бога, внимавайте да не счупите това, което е вътре“. Работниците бяха ентусиазирани не по-малко от нас. Освен това присъстваха много учители и ученици, които бяха чули за станалото. С помощта на железен лост един работник успя да извади от камъка метална кутия с размерите на голям телефонен указател. Капакът на кутията беше ръждясал и не искаше да се отвори. Учениците взеха да убеждават работника да го счупи, но баща ми каза, че кутията трябва да се отвори при специална церемония за набиране на средства. Хората можели да си купят билети, за да присъстват. Със спечелените пари щели да бъдат закупени книги за училищната библиотека. „Страхотна идея!“, казаха всички. Директорът на училището покани репортери от вестника, радиото и няколко телевизии да отразят събитието и се реши церемониалното отваряне да се състои в неделя следобед в салона на гимназията. Имаше камери. Хиляда души платиха по един долар, за да гледат церемонията.

— И какво имаше вътре? — полюбопитства Аманда.

— Никой никога не разбра.

— Какво? — изненада се тя.

— Директорът заключи времевата капсула в един шкаф в кабинета си. В нощта преди отварянето й някой проникна с взлом, разби вратата на шкафа и открадна кутията. Можеш да си представиш колко разочаровани бяха всички. И до днес се чудя какво ли е било онова, което учениците от випуск 1942-а са решили, че е достатъчно важно, за да бъде съхранено за поколенията.

Сградата се намираше на една пресечка южно от Грамърси Парк, на Източна 19-а улица, в района с исторически забележителности. В събота уличният трафик беше спокоен. Небето бе покрито с облаци и беше хладно, за да излезеш без яке. Бейлинджър и Аманда стояха пред тухлената къща и изучаваха потъмнялата месингова табелка с надпис 1854. Над входа имаше друга табела, на която пишеше: МАНХАТЪНСКИ ИСТОРИЧЕСКИ КЛУБ.

Те се изкачиха по стълбите и влязоха в сенчест вестибюл, който изглеждаше непроменен за последния век и половина. На една стойка бе закачен плакат, изобразяващ изискан господин с прошарена коса и мустаци. Мъжът бе слаб, с бръчки в ъгълчетата на очите. Беше облечен в строг костюм и държеше в ръце метален цилиндър.

Бейлинджър чу гласове, които идваха откъм далечния край на вестибюла.

От една стая вдясно излезе представителна четиридесетгодишна жена, облечена в семпла тъмна рокля. Щом забеляза Бейлинджър и Аманда, тя се усмихна.

— Радвам се, че решихте да се присъедините към нас.

— Поканата беше толкова находчива, че не можахме да й устоим — отвърна той.

Жената се изчерви. Понеже не носеше грим, руменината й беше още по-очевидна. Тъмната й коса бе прибрана в стегнат кок.

— Опасявам се, че идеята беше моя. Лекциите ни обикновено не се радват на голяма публика, затова реших да раздвижа малко нещата. Нямах ни най-малка представа колко трудоемко ще се окаже за ръководството на клуба доставянето на поканите. Впрочем аз съм Карън Бейли. — Тя протегна ръка.

— Франк Бейлинджър.

— Аманда Евърт.

— Разбира се. Вие сте двойката с монетата. Във вестникарската статия за търга се споменаваше за интереса ви към историята. Реших, че тази лекция е точно за вас.

— Случайно да имате фонд за набиране на средства? — попита Аманда.

— Ами… — Върху лицето на Карън отново се изписа смущение. — Даренията винаги са добре дошли. Но не трябва да се чувствате длъжни да ни подпомагате.

Бейлинджър се престори, че не забелязва многозначителния поглед на Аманда.

— За нас ще бъде удоволствие да ви помогнем с каквото можем — каза той.

— В поканата се споменава за освежителни напитки. Какво да ви предложа? Чай? Кафе? Безалкохолно?

— Кафе — рече Бейлинджър.

— И за мен — добави Аманда.

Те последваха Карън в един коридор, по стените на който имаше кафеникави фотографии на Грамърси Парк, с картонени табелки до тях, които уточняваха, че снимките са от деветдесетте години на XIX век. На избелелите фотографии се виждаха файтони, мъже с шапки, костюми в три части и вратовръзки, жени в рокли, които стигаха чак до високите до глезените им обувки с копчета.