Дейвид Морел: Мисията „Нощ и мъгла“

Рим, Италия.

28 февруари (Асошиейтед прес) — Властите във Ватикана и полицията в Рим все още не са попаднали на следа пет дни след изчезването на кардинал Крунослав Павелич, влиятелна личност в Курията — административното управление на римокатолическата църква. Седемдесет и две годишният Павелич е бил видян за последен път от свои близки сътрудници в неделя вечерта след молитва в параклиса на жилището си във Ватикана. В понеделник е трябвало да открие с приветствено слово конференция на католическите епископи по въпроса за политическите отношения на църквата с комунистическите режими в Източна Европа, на която бе отделено широко място в пресата.

Първоначално властите смятаха, че в отвличането на кардинал Павелич са замесени деснотерористични групи в знак на протест срещу предполагаемото омекване на позицията на Ватикана спрямо комунистическите режими, готови да намалят ограниченията върху дейността на църквата. Все още нито една групировка не е поела отговорността за изчезването на Павелич.

Сент Пол, Минесота. Март.

За втори път тази вечер картите, които Франк Милер държеше в ръка, придобиваха неясни очертания. Различаваше червения от черния цвят, но не виждаше дали е купа, каро, спатия или пика. Опитвайки се да разсее обзелата го тревога, той свали очилата, разтърка очи и започна да масажира челото си.

— Случило ли се е нещо? — запита Сид Хендерсон от другата страна на масата. Също както и Милер, той беше към седемдесетте. Всъщност всички картоиграчи в залата на културния дом на градчето Сент Пол бяха на такава възраст или малко по-млади.

— Да се е случило нещо ли? Не, нищо — Милер се опитваше да се съсредоточи върху картите.

— Сигурен ли си? Изглеждаш зле.

— Тук е доста горещо. Надули са отоплението. Трябва да отворим прозорец.

— И всичките да хванем пневмония, а? — попита Айрис Гликман, партньорката отдясно на Милер. Тя твърдеше, че е само на 67 години. — Навън е ледник. Ако ти е горещо, съблечи си сакото.

Но Милер вече беше разхлабил вратовръзката си. Не можеше да си позволи напълно да пренебрегне общоприетите норми и да играе по риза.

— Може би наистина ще трябва да си отидеш вкъщи — обади се Харви Гинсберг, седнал от лявата му страна. — Ужасно си пребледнял.

Милер попи с носна кърпичка потта от челото си. Чувстваше слабост в стомаха си.

— Нужни са четирима играчи. Ще ви разваля партията.

— Да върви по дяволите играта — каза Харви.

Както обикновено Айрис присви устни, като се преструваше на неприятно изненадана от вулгарния език на Харви.

— Няма да ме обвините, че съм лош играч, нали? — кръвта пулсираше в слепоочието на Милер.

— Това, което ще си помисля за теб, е, че си пълен глупак, ако си болен и не се прибереш.

— Такъв добър приятел — усмихна се Милер.

— Утре ще ти се обадя, за да проверя дали си по-добре — отвърна му Харви.

Веднага щом излезе от културния дом, почувства леден полъх. Изненада го завалелият сняг, който вятърът забиваше в лицето му. Студът го освежи и вече не се чувстваше така зле. Това потвърждаваше неговото предположение, че главоболието му и гаденето са били предизвикани от горещината в залата. Спомни си с умиление зимите на своята младост. Спускането с шейни и състезанията с кънки. „Умът ми е съвсем свеж“ — мислеше си той. — „Това проклето тяло, то ме провали“.

Улицата беше пуста. Падащият сняг намаляваше светлината, излъчвана от лампите на паркинга. Стигна до колата си — Ауди, подарък от сина му — отключи я и чу глас зад гърба си. Намръщено се обърна, като се мъчеше да различи кой е в снежната виелица. Гласът бе заглушен от порива на вятъра. „Мъжки глас“ — помисли си той, но като не го чу отново, започна да се чуди дали не му се е сторило.

Потръпна от студ и хвана дръжката на вратата. Но този път по-отблизо, макар и отново не съвсем ясно, гласът се обади зад гърба му. Като че ли казваше една дума — собствено име. Неговото име.

Обърна се още веднъж.

— Има ли някой тук?

Никакъв отговор.

Отвори вратата на аудито.

Една ръка го сграбчи за рамото, като му попречи да влезе вътре. Друга ръка затръшна вратата. Трета го дръпна с такава сила, че очилата му едва не паднаха. Трима мъже. Снегът му пречеше да види лицата им.

— Моля ви, аз съм възрастен човек. Вземете портмонето ми. Само не ме удряйте.